Вече е все едно…

Той я вдигна и внимателно я пренесе на леглото. Анабел лежеше отпусната, със затворени очи и дишаше тежко. Дъфи се убеди, че е напълно извън строя, преди да се заеме с обискирането й. Операцията му беше неприятна, караше го да се чувства като подлец, но той я опипа. Дръпна надолу колана й и откри онова, което търсеше — малък бележник, подвързан с червена кожа. Без да губи време да го разглежда на място, просто го пъхна акуратно във вътрешния си джоб, оправи дрехите й и я остави. Излезе от апартамента и повика асансьора от партера. Докато го чакаше да се качи, ушите му бяха наострени за всеки възможен шум от жилището. Изпита облекчение едва когато се озова на улицата. Забеляза един грамаден „Пакард“, паркиран на отсрещната страна на платното. Вътре нямаше никой. Пресече улицата и надникна вътре. Позна, че беше същата кола, която го беше следила. Принадлежеше на Анабел Инглиш.

— Виж ти! — възкликна. Играта започваше да надхвърля очакванията му. Повървя известно време пеша, сетне махна на едно минаващо такси. Даде адреса на Мак’Гайър. Когато автомобилът потегли рязко, Дъфи се облегна назад върху излъсканата кожа на седалката и извади бележника. Беше много чист. Всяка страница бе изписана със съвсем ситен шрифт. Само имена и адреси, като срещу всяко име имаше по няколко дребни цифрови отметки. Той прелистваше страниците и внимателно четеше всичко с надеждата да напипа някаква нишка. След петата си даде сметка, че се е задълбочил в списък на хора от нюйоркското висше общество. Продължи нататък. Нямаше никакво съмнение. От страниците изскачаха известни имена. Съпруги на банкери, борсови агенти, богати плейбои, дъщери на милионери, актьори и актриси, съветници, тук-там по някой съдия… — доста пълен поменик на личности с обществена тежест и значение. Уилям потърси името на Анабел Инглиш, но не го намери. Почеса се по главата, хванал бележника в ръка. Предположи, че ключът се крие вероятно в числата срещу съответните фамилии. Но не беше по силите му да го открие. Поради липса на по-добро хрумване ги преброи. Възлизаха на малко повече от триста души. В края на бележника нечетливо записани с молив се мъдреха име и адрес отделно от останалите. Той ги разчете с усилие: Олга Шан, клуб „Плаза Уондърленд“. Прибра тефтерчето в джоба си и се облегна назад със замислен вид. Каза си, че въпросната Олга би могла да е начало на вероятна следа.

Таксито отби до бордюра и Дъфи слезе. В лицето на шофьора имаше нещо познато. Изгледа го недружелюбно. Онзи му се ухили.

— Сигурно си влюбен в огън мадама — констатира той. — Последния път, когато те докарах на същия адрес, имаше нужда от носилка, а сега пък, с Божията милост, те е надрала здравата…

Дъфи му даде парите.

— В скоро време ще станеш антипатичен на някого — спокойно отвърна той.

Шофьорът на таксито се ухили още по-широко.

— Не ми пука! — каза.

Уилям го заряза и се заизкачва по стълбите към апартамента.

Седма глава

Когато се върна от работа, Мак’Гайър завари Дъфи и Алис в кухнята. Дъфи се беше надвесил над готварската печка със силно намусена физиономия и съзерцаваше как се пече един голям бифтек.

Сам му хвърли един поглед и рече:

— Господи, пак се е занимавал с тази история.

Алис го изгледа със закачлива усмивка. Тя белеше картофи на мивката.

— Не иска да каже…

Дъфи съвсем се намръщи.

— Няма ли да млъкнете, за Бога?! Какво от това, ако приятелката ми се е държала по-грубичко? — подразни се той.

Мак’Гайър тъжно поклати глава. Подпря се на стената.

— Никога не съм срещал подобен тип… — каза му. — Не си ли в състояние поне от време на време да се грижиш за себе си?

— Известен ли ти е клубът „Плаза Уондърленд“? — попита Уилям.

— Чувал съм за него. — Сам стрелна Алис с очи.

— Няма как да не си. Познаваш всички долнопробни клубове — заяде го тя.

Мак’Гайър започна да протестира.

— Бъркаш ме с някого! — страстно отвърна той. — Никога не съм бил там! Чувал съм момчетата да говорят…

— Знам.

Сам изпъшка.

— Непрекъснато си въобразява разни щуротии — оплака се на Дъфи. — Като че ли ми е хвърлен пъпът в някой от тези „дворци“.

— Довечера ще го посетиш — успокои го Уилям, докато внимателно обръщаше бифтека.

Мак’Гайър наостри уши.

— Така ли? — учуди се той и отново погледна към Алис.

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че трябва да кажа „да“ — рече му. Дъфи се приближи и я потупа.

— Бъди добра — помоли я той. — Въпросът е чисто служебен. Налага се да си останеш у дома.

— Вие сте господарите — отвърна Алис, но не беше ядосана. Дъфи знаеше, че проявява разбиране. Такава си беше. — Не го забърквай в неприятности! — заръча тя и погледна Сам.

— Аз ли? — засмя се Мак’Гайър. — Това ми хареса. Него ли да забъркам в неприятности? Обзалагам се, че аз съм този, който ще налети на тях.

Уилям поклати глава.

— Ти си само за параван — каза. — Ще видиш.

След като се нахраниха, Сам бутна назад стола си и се взря въпросително в Дъфи.

— Искаш ли да тръгваме? — попита го. Той кимна.

— Да — рече. — Няма да е зле.

Мак’Гайър запали цигара и отиде да си вземе шапката. Шляпна я на тила си и се извърна към Алис.