Вече е все едно…

Жилището на Кетли беше голямо и крещящо претенциозно. Намираше се на втория етаж на огромен блок. Дъфи не взе асансьора, а се качи пеша. На входната врата имаше малка метална табелка с името на Кетли. Уилям натисна звънеца. Никой не се показа. Той изчака, после позвъни втори път. Докато стоеше на мястото си, чу как асансьорът се задвижи нагоре. Дръпна се бързо от вратата и изкачи три стъпала от следващия етаж. Нямаше как да го видят от кабината. Долови шума от плъзването на решетъчната врата и надзърна предпазливо. Пред апартамента на Кетли беше застанала някаква жена. Беше му невъзможно да види коя е, но я разгледа внимателно. Имаше нещо много познато в нейната стройна фигура. Тя извади от чантата си ключ и отвори вратата. Дъфи безшумно слезе по трите стъпала и влезе след нея.

— Здрасти, бебчо! — каза той.

Жената застина неподвижно за момент, след което се обърна и го изгледа. Лицето й леко се беше издължило, а очите й се бяха ококорили.

— Уплаши ме.

Дъфи си помисли, че тя има железни нерви.

— Радвам се да те видя отново — рече й.

Анабел Инглиш се взря в него. Сетне поривисто го улови за ръката.

— Но какво е станало с лицето ти?

Уилям се докосна с върховете на пръстите си и се засмя. Усмивката му беше повече от мрачна.

— Нали ти казах — отвърна. — Неколцина гангстери ме обработиха.

— Ужасно е! — приближи се към него тя. — Сигурно са ти причинили много болка.

Дъфи вдигна рамене.

— Забрави го — рече й. — Какво те води насам?

Анабел му обърна гръб и прекоси помещението по посока на прозореца. Стаята беше занемарена. Уилям беше доста изненадан. Адресът беше достатъчно представителен, но Кетли беше оставил жилището да се охлузи до крайност. Мебелировката беше стара и съсипана, а стените имаха нужда от ремонт. Всичко бе потънало в прах.

Дъфи стоеше и гледаше подире й.

— Какво те води насам? — повтори той.

Щом стигна до прозореца, тя се извърна, така че светлината да остане зад гърба й.

— Исках да хвърля едно око — отвърна му. — А ти защо си тук?

Дъфи запали цигара.

— Знаеш ли, малката — рече, като направи няколко крачки и приседна върху края на масата. — Хич не съм убеден, че ние двамата ще постигнем кой знае какво разбирателство помежду си.

— О, напротив!

Той поклати глава.

— Признавам, че те въвлякох в неприятности онази нощ, но ти не правиш нищо, за да ми помогнеш да те измъкна от тях. Създаваш ми препятствия.

Анабел пристъпи към него.

— Ще ме почерпиш ли цигара? — попита.

Уилям извади табакерата си и тя си взе една. Той й поднесе огънче.

— Горкото ти лице! — каза нежно Анабел.

— Стига си шикалкавила — прекъсна я нетърпеливо Дъфи. — Знай, че ако не ме подпомогнеш, ще те зарежа.

— Не го прави, моля те. — Тя отиде и седна на един нисък тапициран стол. Кръстоса крака и Дъфи се захили.

— Вие, жените, си въобразявате, че само да покажете прелестите си — и мъжът ще се търкулне по гръб с размахани лапи. А сега слушай, защото е важно. Какво правиш тук? Откъде си се снабдила с ключ за тази дупка?

Анабел заби поглед в червения лак на маникюра си.

— Не стана ли дума, че не мога да ти кажа?

— Добре, така да е. Какво пък, онези фотографийки ще имат грижата сами да се обадят къде са.

Тя повдигна тежките си клепачи и го погледна.

— Честна дума, Бил, точно сега не мога да ти кажа.

Той се смъкна от масата.

— Ще ида да поразгледам тази бърлога — рече грубо. — Ти стой тук!

Дъфи влезе в спалнята и се зае да претърсва систематично. Прерови търпеливо всички чекмеджета, провери страничните стени на креслото, надзърна зад няколкото картини със съмнителна стойност, които висяха по стените, разглоби на парчета прояденото от червеи легло, но не намери нищо интересно. Премина в малката кухня и започна да души там. След това застана неподвижно и се почеса по главата. Нямаше представа какво търси, но се надяваше да се натъкне на нещо, което да му послужи за ориентир. Отиде до вратата на кухнята. Очите му изведнъж се присвиха. Анабел седеше без да помръдне, но той разбра, че е ставала от стола, докато бе отсъствал от помещението. Подсказаха му го нейното прекалено хладнокръвие и неприкритата й усмивка, когато влизаше в стаята.

— Откри ли нещо? — попита тя със силно престорен интерес.

Дъфи започна да снове насам-натам.

— Още не — отвърна й, — но съм на път.

— Къде е тоалетната? — надигна се от стола Анабел.

Той се закова на място, след което рязко отметна глава.

— Точно срещу спалнята — насочи я.

— Няма да се бавя.

Дъфи не каза нищо, но я проследи с поглед как влезе в банята и чу как спусна резето на вратата.

Забеляза, че беше оставила чантата си върху масата, приближи се бързо и я грабна. Натисна фалшивия диамант на закопчалката и я отвори. Енергично изпразни съдържанието. Беше обичайната колекция от боклуци, каквато носят повечето жени. Пудриера, табакера, запалка, червило в златна гилза, шишенце парфюм, няколко писма и снопче зелени банкноти. Нищо, което да го заинтригува.

С лека гримаса на раздразнение Уилям наблъска нещата обратно в чантата.