Вече е все едно…

— Възможно е Инглиш да потули всичко. Но бъди сигурен, че ще лепнат нещо на този връткач, за да го приберат на топло.

Тъкмо преваляше шест часа, когато Дъфи залепи „Буика“ до бордюра пред „Белмънт Плаза“.

— Ела с мене — обърна се към Шеп.

Двамата влязоха в оживеното преддверие. В отсрещния край на фоайето зърна Шулц, който четеше вестник. Шулц с нищо не показа, че го е забелязал. Разбра, че все пак е така, по начина, по който мъжът сгъна вестника и го остави бесен и се намръщи срещу Дъфи.

— През някой от близките дни ще си имаш сериозни неприятности — подхвърли дребосъкът.

— Спести си приказките — отвърна му Уилям. — Да се залавяме за работа.

Той се насочи към бара. Малкият тип го последва, оставяйки Джо във фоайето. Шеп го изгледа сияещ, но замълча.

— Какво общо имаш с хората на Гилрой? — попита дребосъкът, щом се озоваха в бара.

Дъфи заби леден поглед в него.

— Скоро ще разбереш — успокои го. — Хайде да свършваме, мръсник такъв…

Джуджето се закиска. То бръкна с ръка под сакото си и извади един плик. Отвори го и изсипа пачка банкноти. Уилям наблюдаваше как ги брои. Двадесет и пет хилядарки. Тогава измъкна бележника и направиха размяна.

— Ами копието? — настоя малчото.

Дъфи се усмихна. Очите му бяха застинали.

— То е за щатската управа.

Дребосъкът мрачно поклати глава.

— Не биваше да го правиш — рече. — Морган ще излезе от кожата си, когато му разкажа.

— Морган нека се такова… — спокойно отвърна Дъфи.

Джуджето отново се захили.

— Това също ще му го предам — пъхна той бележника в джоба си. — Банкнотите са фалшиви — добави след кратък размисъл.

Уилям извади плика и внимателно се взря в една от банкнотите. Стори му се напълно редовна.

— Не думай! — възкликна.

Малкият тип енергично закима.

— Така е. Морган не би платил на отрепка като тебе с истински пари.

Дъфи прибра доларите. Беше му хрумнало нещо.

— О, за Бога! Ама ти тихомълком ли ще ги вземеш, а? — попита онзи.

— Послушай съвета ми и си обирай крушите — рече Уилям.

Дребосъкът го погледна и кимна.

— Ние, разбира се, пак ще се срещнем — сбогува се с извинителен тон.

— По-скоро, отколкото допускаш — каза Дъфи.

Той задържа погледа си върху малкия гангстер, който излезе, следван от Джо, сетне даде знак на Шеп и поръча две ръжени уискита.

Шеп се приближи.

— Получи ли парите? — попита.

Дъфи отдели една банкнота и му я подаде. Мъжът я стрелна с очи, грейна от удоволствие и рече:

— Нима беше толкова лесно, а?

Уилям побутна чашата към него, енергично пресуши своята и кимна на бармана:

— Още едно!

— Много си бърз — подметна Шеп.

— Какво ми пука, при положение, че не прекалявам?

Шишкото свъси вежди.

— Все тая, нали? — отвърна той. Върна неохотно банкнотата на Дъфи. Уилям я сложи при останалите.

— Да вървим — каза.

Гилрой и Шулц седяха в „Буика“ и ги чакаха. Когато колата потегли, Гилрой запита:

— Нямаше ли ядове?

Дъфи протегна парите към него.

— Ето… — рече му.

Негърът ги преброи и подсвирна.

— Не изглеждат редовни — каза.

— Може и да не е така — зазяпа се през прозореца Дъфи.

Гилрой старателно провери банкнотите, след което заключи:

— Фалшификати!

— Да-а, това ми каза и оня, преди да си тръгне кимна Уилям.

— Сега какво?

Той се извърна така, че да може да вижда Гилрой.

— Мисля, че с тях ще скалъпим обвинение срещу Морган. Ще ни струва двадесет и пет хиляди да го пипнем. Инглиш ще заплати точно толкова за работата.

— Как ще го… скалъпим?

— Тази вечер ще наминем към жилището му и ще подхвърлим мангизите. За подправяне на банкноти в такива големи размери е предвидено хубаво наказание. След като ги скрием, ще сигнализираме на Инглиш и той ще довърши останалото.

— По-добре парите да бяха истински — рече Гилрой.

Дъфи вдигна рамене.

— Човек не може да има всичко… — отвърна.

Шеп само слушаше разговора. Той изви глава назад.

— Ей, аз действително се вързах на тези хартийки. Защо да не ги пуснем в обращение? Бихме ги пласирали без проблеми.

— Не, нашата игра не е такава — каза Уилям. — Ще си получите сухото, но ще отнеме малко повече време. Затова пък парите ви ще са чисти.

Щом се върнаха в „Бронкс“, Дъфи телефонира на Инглиш.

— Хванахме Уесън — рече политикът.

— Какво стана с Анабел?

— Няма значение. Внесох още пет хиляди долара на сметката ви. Ще стигнат за известно време.

Дъфи се засмя вътрешно.

— Слушайте, Инглиш — рече му, да не сте задържали Клив Уесън по обвинение в убийство?

— Убийство ли? — Онзи изглеждаше изненадан. — Той е опандизен за контрабанда на кокаин.

Уилям се ухили и намигна на Гилрой.

— Обзалагам се, че джобовете на приятелчето са били препълнени с прашец — подхвърли.

— Полицията откри достатъчно инкриминиращи улики за един обоснован арест — лукаво издекламира Инглиш.

— Убеден съм, че е така — отвърна Дъфи. — Ами Анабел?

Последва пауза, след което политикът изрече с едва доловима враждебност в гласа:

— Вие знаете… Моята нещастна дъщеря е била убита от шофьор, който избягал.

— Истинска трагедия — рече Дъфи. — Скоро ще имам още работа за вас. — Той затвори и се обърна към Гилрой: — Този тип е предпазлив. Изработили са Уесън, прикривайки смъртта на Анабел. Оформили са я като прегазване от неизвестен водач.