Вече е все едно…

Дъфи отиде до телефонния указател и отгърна на „Морган Навигейшън Къмпани“. Набра номера и зачака. После попита:

— Там ли е мистър Морган?

— За какво се касае? — отвърна един нахакан глас.

— Ще го помоля да ви каже, ако прецени, че трябва да знаете — грубо рече Дъфи.

Жената го свърза. Преди да превключи линията, той я чу да казва:

— Някой ден тези язвителни боклуци ще се порежат от собственото си остроумие!

Уилям се ухили.

— Да? — обади се Морган.

— Слушай, Морган, твоята сган те остави на сухо… — каза му.

— Последния път успя да се измъкнеш, Дъфи, но внимавай — произнесе онзи с напълно безстрастен тон.

— Глисън отпадна от наддаването — рече Уилям, вперил празен поглед в стената пред себе си. — Въпросното малко тефтерче ще ти струва петдесет бона.

Долови как Морган си пое дъх, преди да му отвърне:

— Моите момчета ще ми го набавят безплатно. Предупреден си. Те са по петите ти.

— Премислих — каза Дъфи. — Ще предам бележника на щатската управа.

— Аз не бих го направил — думите бяха произнесени с едва осезаема припряност. Заплахата беше без покритие.

— Ще го предам, все ми едно. Тогава ще видим какво ще стане. Получих двадесет и пет бона от Глисън, така че не ми пука.

— Почакай! — повиши тон Морган. — Ще ти дам пет хиляди.

— Нека бъдат двадесет и пет и бележникът е твой! — склони Дъфи.

— О’кей — гласът оттатък стана много мазен. — Донеси книжлето тук, а аз ще съм приготвил парите.

— Не съм толкова изкуфял — възрази Уилям. — Ще ми ги връчиш на открито. Ще бъда във фоайето на „Белмънт Плаза“ довечера в шест часа. Там ще направим размяната.

Последва кратка пауза. Накрая Морган каза „Добре!“ и затвори.

Гилрой беше слушал, без да сваля очи от гърба на Дъфи.

— Хубавичко ще се позабавляваш, докато домъкнеш мангизите у дома… — обади се той.

Уилям си взе шапката.

— Хайде да вървим — отвърна.

Те го последваха до гаража.

— Можеш ли да се справиш с тази трошка? — попита той Шулц.

Онзи кимна.

— Разбира се — рече, леко учуден.

— Добре, тогава карай ти. Ние с Гилрой искаме да поговорим.

Двамата се качиха отзад, а Шулц се настани зад волана.

— Накъде? — попита той, завъртайки стартера.

Дъфи му даде адреса на банката и Шулц внимателно подкара по пряката, която се вливаше в главната улица.

— Веднага ще изиграем двоен номер на този негодник! — заговори Уилям на Гилрой. — Ще предам списъка на Инглиш и той ще може да се заеме с него. Прекалено голям е за нашата уста. След това ще пробутаме копието на Морган и ще приберем мангизите. После ще се погрижим за Анабел и накрая ще „посетим“ офиса на Морган, за да съберем евентуални доказателства и да го изгоним от града.

Гилрой се облегна на тапицерията и затвори очи.

— Хич не ти е бедна програмата, а? — сънливо каза той.

— Искам да сложа точка на тази история и тогава вие, момчета, ще можете да си харчите онова, което сте заработили — рече Дъфи.

Шулц спря колата до бордюра и Уилям влезе в банката.

Другите двама останаха да го чакат в автомобила. Когато излезе, той хвърли поглед нагоре и надолу по улицата, след което бързо се качи. Шулц моментално потегли.

Дъфи назова адреса на Инглиш и каза:

— Дай газ!

Мъжът зад волана го стрелна с очи в огледалото за обратно виждане, кимна и отби из страничните улици.

— Струва ми се, че е жалко да подаряваме списъка на ченгетата — обади се Гилрой.

Дъфи сви рамене.

— Да не възнамеряваш да завъртиш такава огромна далавера? — попита го.

Негърът поклати глава.

— Аз не търгувам с наркотици — отвърна той. — Просто ми е неприятно, че ще оставя онези боклуци да си поемат дъх.

— Това ще види сметката на Морган, така че какво значение има, по дяволите?! — засмя се Уилям.

Инглиш се изненада, че го среща. Той взе бележника от него, погледна го и рече:

— Значи тази е първата крачка, а?

Дъфи кимна!

— Предайте го в отдела за наркотиците. Не представлява улика, но може да обърне в паническо бягство някои от клиентите. Във всеки случай ще попречи на Морган да играе старата игра.

Инглиш кимна.

— Намерихте ли вече Анабел?

— Скоро и това ще стане. — Дъфи се отправи към вратата. — Ще ви се обадя.

Озовал се отново на улицата, той прекоси разстоянието до „Буика“.

— Не е ли време да похапнем? — подметна Гилрой.

Дъфи се качи вътре.

— Давай — съгласи се той. — До шест часа е още далече.

Шулц описа полукръг с колата, върна назад, после нави волана докрай, обърна я окончателно и бързо се понесе на изток.

Петнадесета глава

Шеп се появи малко след пет часа. Дъфи чистеше своя „Колт“. Гилрой и Шулц седяха в креслата и го наблюдаваха.

Уилям го изгледа остро и попита:

— Намери ли я?

Шеп влезе, поклащайки се, седна и попи лице с носната си кърпа.

— Да — отвърна той. — Отгатни къде?!

Дъфи остави пистолета върху масата. Устата му се превърна в тънка черта.

— Къде? — предаде се.

Шеп се ухили самодоволно.

— Много е забавно — каза. — Тя си е паднала по хомосексуалистчето на Морган.

Веждите на Дъфи се повдигнаха.

— По Клив ли?

— Тъкмо сега е в апартамента на малкия мръсник — кимна мъжът. — Той е в леглото и пищи до Бога, защото някой го е засегнал на болното място.

Уилям се изправи.