Вече е все едно…

— Веднага отиваме да я вземем — рече той, пъхвайки пистолета в колана си.

— Всички ли? — поинтересува се Гилрой.

Дъфи поклати глава.

— Предполагам, че само ние с Шеп — каза му.

— Добре — съгласи се онзи. Той прошепна нещо на Гилрой и шумно се изкиска.

— После ще прескоча до „Белмънт Плаза“ — добави Дъфи. — Надявам се, момчета, че ще бъдете там и ще държите под око фоайето. Не бива да поемаме никакви рискове с Морган.

Гилрой кимна.

— О’кей! — обеща той.

Дъфи и Шеп излязоха и се настаниха в „Буика“. Зад кормилото седна Уилям. Когато потегли по улицата, напомни на другия:

— Ако мацето стане агресивно, ликвидирай го…

Шеп потвърди с глава, че е разбрал.

— Страхотно парче е, нали? — После тъжно добави: — Мъчително е да си дебел…

Дъфи го стрелна с периферното си зрение.

— Нямаш представа кога ще стане белята лаконично отбеляза той. — Това женище си е чиста отрова.

Шеп му даде няколко указания за посоката, след което замечтано рече:

— Мисля, че не е лошо да ходи човек с такава сладурана!

Дъфи не отговори. Шофираше бързо. След десетминутно препускане попита:

— Това ли е улицата?

Шеп провря малката си глава през прозореца и се огледа.

— Точно тази е.

Уилям отби до бордюра. Двамата слязоха.

— На кой номер каза, че било?

Шеп порови в джоба си, намери парче хартия, присви очи и рече:

— 1469…

Дъфи се ориентира по близката къща.

— Намира се от другата страна, по-надолу по улицата.

Те прекосиха платното и закрачиха с небрежен вид.

— И двамата са опасни. Трябва да бъдеш внимателен с тях Шеп…

Шишкото се ухили.

— Уплашен съм до смърт… Направо умирам от страх! — каза.

Номер 1469 представляваше една висока, неприветлива жилищна сграда. Дъфи изкачи стълбите пред входа и провери списъка на обитателите.

— Клив Уесън — прочете той. Натисна съседния звънец, изчака да поддаде електронното резе, бутна вратата и влезе. Шеп се дотътри след него.

— Третия етаж! — рече Дъфи, снижавайки глас.

Те бавно се закатериха по стълбището. То беше чисто и широко.

— Добре си живеят тези боклуци, нали? — подметна Уилям.

Дебелакът не обели дума — пестеше силите си. На третия етаж Дъфи извади „Колта“. Държеше го хлабаво в ръката си, която бе отпуснал отстрани. Посочи с глава вратата в дъното на коридора.

— Ето там е — каза той. — Можеш ли да я отвориш?

— Мога да отворя всяка врата — отвърна Шеп. — Ти само стой и гледай. — Движейки се съвсем тихо, шишкото се доближи до вратата, разгледа ключалката, после извърна лице и засия. — Детска работа! — обяви.

— Не се мотай — измърмори Дъфи.

Шеп бръкна в джоба си, измъкна някакъв малък инструмент, вкара го в бравата и завъртя. Чу се как езичето се плъзна с глухо щракване.

— Дай ми две минути преднина и след това ела вътре — прошепна Дъфи в ухото на Шеп.

Той кимна и се дръпна настрани. Уилям полека натисна дръжката, открехна вратата и пристъпи напред. Озова се в неголямо антре, приблизително дванадесет на шестнадесет фута. Насреща му имаше две врати. Тръгна безшумно към тях и се ослуша. Стори му се, че долови говор зад дясната врата. Като вдигна пистолета на височината на кръста си, той я блъсна и нахълта изведнъж. След това попита с ледена интонация:

— Прелъсти ли го вече?

Анабел се извърна. Беше застанала до един диван, върху който лежеше Клив. Лицето му беше изкусно подлепено с лейкопласт. Някой си беше свършил отлично работата. Всичко, което Дъфи бе в състояние да зърне от физиономията на Клив, бяха две изпълнени с омраза очи.

— Не прави никакви опити! Не мърдай! — троснато рече Дъфи.

— Разкарай се оттук! — отвърна хлапакът със странен глас, сякаш имаше трета сливица в гърлото.

Анабел прокара пръсти през косата си.

— Мисля, че си симпатяга — усмихна се тя на Дъфи.

— Седни! — нареди й той.

Влезе Шеп. Спря поглед първо на Клив, сетне на Анабел. Изду бузи и свали шапката си. Тя се беше отпуснала на пода пред дивана.

— Кой е твоят благороден приятел? — прозвуча нейният задъхан глас.

Шишкото грейна и оправи вратовръзката си. Стрелна Дъфи с очи.

— Колко е сладка! — възкликна.

Уилям наблюдаваше Клив. Въпреки че беше облечен, върху него имаше одеяло, което скриваше ръцете му.

— Сложи си ръчичките някъде, където да мога да ги виждам! — рече му.

— Предполагах, че сме приятели?… — намеси се Анабел.

Дъфи леко изви глава.

— Ще дойдеш с мен — каза й той. — Приготвили сме ти дом, където ще се пренесеш.

— Веднага ли? — попита тя.

— Да, веднага! — отвърна Уилям.

Анабел се изправи.

— Дом ли? — рече изненадана. — Какво разбираш под „дом“?

— Ще узнаеш — успокои я Дъфи. — Кажи сбогом на гаджето си, защото повече няма да го видиш.

Тя погледна към Клив, сетне леко присви рамене.

— Нямам нищо против — съгласи се. — Той е доста разстроен. Само си губя времето с него.

Шеп се изсмя.

— На жена като тебе не й прилича да ходи с педи — сериозно заяви след това.

— Пръждосвайте се по дяволите! Всички! — настоя Клив с немощен глас.

— Може ли да си взема нещата? — помоли Анабел.

Дъфи поклати глава.

— По-добре ела както си — рече. — Искам да поговоря с тебе… хайде!

Тя се усмихна.