Вече е все едно…

— Харесваш ми, когато се държиш така — отвърна му. — Да поговорим. Имам да ти разправям много неща — махна с ръка към Клив Анабел. — За него и Морган… Ще ги изгълташ на един дъх!

Гримаса оголи зъбите на момчето, след което то стреля в нея. Дъфи едва забеляза плавното движение под одеялото, когато револверът изтрещя. Завивката започна да тлее.

Уилям стреля в Клив, но от отката на голямокалибрения „Колт“ куршумът се сплеска в стената на два фута над главата му. С невероятно бързо движение Шеп се хвърли върху хлапака.

Дъфи предпазливо се доближи до Анабел, взря се в нея, после пъхна пистолета в задния си джоб и коленичи отстрани. Тя лежеше по гръб, силно притиснала ръката си отдясно. Отвори очи, срещна погледа му и заплака.

— Спокойно, ще се оправиш… — каза той, като я повдигна.

— Донеси я тук — рече Шеп. Беше изхвърлил Клив на земята. Онзи не помръдваше. Дебелакът го беше фраснал здравата в брадата.

Дъфи положи Анабел на дивана.

— Дай вода и нещо за превръзка — разтревожен заръча той. — Кърви ужасно силно!

Шеп излезе от стаята. Чуваше се как отваря чекмеджетата и тършува в съседната стая. Уилям извади джобното си ножче и разпори дрехите около раната.

— Побързай, да те вземат дяволите! — извика на Шеп, щом видя къде беше простреляна.

Той се върна с тромав бяг. Носеше няколко кърпи и кана вода. Дъфи ги пое от него.

— Телефонирай на Инглиш и го уведоми — каза му. — Раздвижи се, важно е!

Докато се грижеше за раната й, Анабел отново отвори очи. Погледна го. Забеляза лъщящата по лицето му пот и запита:

— Ще умра ли?

Уилям не беше в състояние да направи нищо, за да спре кръвта. Отговори й напълно безпомощен:

— Мисля, че това е най-добрият изход за тебе…

— Аз също — рече тя и заплака пак.

Той направи опит да тампонира раната, но съзнаваше, че е безполезно.

— Дай ми да пийна нещо — помоли Анабел.

Наложи се да придържа главата й, за да преглътне скоча.

— Съжалявам за всичко… — отрони Анабел.

Лицето на Дъфи беше сурово.

— Вие, малките момиченца, винаги съжалявате, когато става прекалено късно.

— Твоя е вината, че убих онази жена — каза тя.

— Най-добре беше да не го правиш — рече Уилям. Беше му невъзможно да си наложи да каже нещо повече.

— Няма друг мъж, който да ме е отблъсквал някога — говореше Анабел. — Помниш ли, че ти се предложих?

— Да, спомням си. Предполагах, че ще поискаш да изравниш резултата.

— Ако напишеш всички факти, бих могла да се подпиша под тях — предложи Анабел. — Бих се радвала…

Дъфи с един скок се озова до писалището, намери блок с хартия за писане и се върна обратно.

— Нали ще бъдеш бърз? — рече с отпаднал глас тя.

— Разбира се. Ти уби Кетли, нали? — започна той.

— Да. Кетли мамеше Глисън, съпруга ми. Никой не знаеше това. Глисън беше негодник, но правеше пари. Налагаше се да постъпя така. Научих, че Кетли прибира половината, и го бутнах в асансьорната шахта. Беше дребен човечец, съвсем лесно стана… Ти дойде с мене и ми помогна да го прикрия. После Макс… Разбираш ли, те всички ме тормозеха. Пробвах ги по веднъж просто от любопитство, но никой от тях не беше стока. Макс непрекъснато ме изнудваше. Когато се сдоби със снимките, ме покани в апартамента си, за да ги „изтъргува“ по обичайния начин, така че отидох и убих и него.

Дъфи живо записваше. Даде й още една глътка. Шеп влезе и застана зад него.

— Инглиш е на път — съобщи той. Уилям му даде знак с ръка да пази тишина.

— Мразех те — продължи Анабел. — Когато тръгвах за вилата на Олга Шан, за да търся бележника, предполагах, че няма да ви има и двамата. Видях те, че замина с колата, и реших, че тя е с тебе. Тогава се вмъкнах вътре, но тя започна да става нервна и я умъртвих.

— От което не спечели нищо, нали? — попита Дъфи.

Тя говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред.

— Така ми беше писнало от… Мърей… че когато се появи ти… си… помислих, че бих могла… да набедя тебе.

Дъфи драскаше скоростно. Пъхна писалката в ръката й.

— Ще можеш ли? — запита я притеснено.

— Аз… не виждам… — каза Анабел.

Уилям улови ръката й и нагласи перото върху хартията.

— Подпиши се! — подкани я той високо и грубо. Пръстите й изпуснаха писалката, а китката й се изплъзна от ръката му. Уилям се извърна към Шеп и го погледна.

— Ти би ли го преглътнал? — побесня Дъфи. — Това признание е моето спасение, и проклет да съм, ако тя не издъхна в ръцете ми, миг преди да го подпише!

— Лоша работа — отвърна Шеп.

Дъфи се изправи.

— Погледни я — обърна се към шишкото. — Едва ли би открил по-зла жена в цялата страна.

Шеп сви рамене.

— Какво значение има, щом е хубава?

— Добре ли е Клив? — подразни се Уилям.

— Ще отсъства духом още някой и друг час — кимна онзи.

Дъфи хвърли поглед към часовника. Видя, че беше шест без четвърт.

— Хайде, имаме среща. Ще оставим Инглиш да се оправя с тази бъркотия.

Шеп излезе след него от апартамента и го последва надолу по стълбите. Когато стъпиха на улицата, Дъфи рече:

— Морган ще ме намрази до смърт за това изпълнение…

Дебелакът се засмя, докато се качваше в колата.

— Така е — съгласи се. — Дали ще опърлят на стола педито?

Уилям вдигна рамене.