Вихърът на Жътваря

Единственият бог изгази от пожара — кукла, с влачещите се след нея конци. Поредният унищожен град, поредното човешко заколение, десетки хиляди. Кой сред нас, станал свидетел на появата му, не можеше да заключи, че го е обзела лудостта? При всичката мощ на сътворението, която притежаваше, той не носеше нищо освен смърт и разруха. Крадец на живот, Убиец и Жътвар. В очите му, където допреди миг грееше огънят на безумен гняв, сега имаше кротост. Той не знаеше нищо. Не можеше да проумее кръвта по дланите си. Молеше ни за отговори, но ние не можехме да кажем нищо.

Можехме да плачем. Можехме да се смеем.

Избрахме смеха.

Веруюто на ПрисмехулницитеКабал

Хайде да си поиграем, прошепна вятърът. И се изсмя с тихия съсък на прах и пясък.

Хедж се надигна рязко, вслушан. Ронливият каменен блок под него се беше изтъркал до форма на седло, съвсем удобно, общо взето. Можеше да е бил олтар някога, паднал през някоя дупка в небето — Гуглата знаеше, не малко странни предмети се бяха изтърколвали от ниските непроницаеми облаци по време на неговото дълго криволичещо пътуване през този злокобен свят. Някои от тях — съвсем не толкова удобни.

Да, вероятно олтар. Вдлъбнатината, в която си почиваше задникът му, бе някак твърде равна, твърде симетрична, за да е естествена. Но богохулството не го притесняваше — тук в края на краищата идваха мъртвите. А мъртвите понякога включваха и богове.

Вятърът поне го казваше. Беше му спътник вече от толкова дълго, че бе свикнал с леките му откровения, кроткото нашепване на тайни и нежната му прегръдка. Когато се натъкнеше на разпръснати огромни кости, намекващи за някакъв нечовешки, чудовищен бог отпреди много време, вятърът — докато се хлъзгаше сред тези кости, просмукваше се между щръкнали ребра и се процеждаше през очни кухини в кухите каверни на черепи — простенваше святото някога име на този бог. Имена. Като че ли бяха толкова много, изричанията им — сега и завинаги пленени във владението на вятъра. Изричани в прашна вихрушка, вече без ек.

Хайде да поиграем.

Няма никаква порта — о, ти си я видял, знам го.

Но тя е лъжа. Тя е каквото умът ти строи, камък по камък.

Защото вашият вид обича граници. Прагове, деления, очертания. За да влезете в някое място, вие вярвате, че трябва да напуснете друго. Плътта, която те обгръща, е последната ти приумица. Напусни я, моя обич. Ти се разпръсна някога и ще го сториш отново. Щом дойде мъдростта. Дойде ли вече мъдростта?

Усилията на вятъра да го изкуси, да го прикани да приеме някакъв вид драговолен разпад започваха да стават дразнещи. Той изпъшка и се надигна.

По склона вляво, на сто или повече крачки, лежеше проснат драконов скелет. Нещо беше разбило гръдния му кош, пронизващи удари бяха натикали навътре трески и парчета — фатално, това можеше да се види дори и отдалече. Костите изглеждаха странно, покрити до една с нещо като черно мътно стъкло. Стъкло, прокапало до земята и след това протекло на замръзнали потоци през гънките на склона. Сякаш топящата се плът на звяра по някакъв начин се бе превърнала в стъкло.

Видял беше същото по останките на други два дракона, на които се беше натъкнал.

Стоеше и се наслаждаваше на приумицата си — и на тъпата болка в кръста, на заглъхналите от настойчивия вятър уши и на сухотата в гърлото, която го принуждаваше непрекъснато да се покашля. Нещо, което направи, преди да каже:

— Всички чудеса и загадки на едно тяло, ветре, това е, което си забравил. За което копнееш. Искаш да се присъединя към теб? Ха, обратното е.

Никога няма да спечелиш тази игра, моя обич…

— Защо тогава да я играя?

Тръгна нагоре по склона. На билото — още каменни отломки, останки от храм, пропаднал през дупка в земята, изтръгнат от тленните очи сред взрив от прах и тътен. Като посичане на божии крака. Като заличаване на вяра с един-единствен срез на ножа. Дупка в земята — и парчетата от храма се сриват през Бездната, ефирните пластове на селение след селение, докато световете, през които да се гмуркат, не свършат.

Чук-чук, право върху главата на Качулатия.

Непочитанието ти ще ти донесе най-дълбоко съжаление, любими.

— Най-дълбокото ми съжаление, ветре, е, че тук никога не вали. Никакъв съкрушителен порой, да удави всяка твоя дума.

Днес настроението ти е отвратително. Не приличаш на себе си. Играли сме игри толкова пъти заедно, ти и аз.

— Дъхът ти става студен.

Защото вървиш по грешния път!

— А. Благодаря ти, ветре.