Вихърът на Жътваря

— Тези, които не са мъртви, ще съжалят. Защо не бяхме предупредени? Канцлер или не, ще искам отговора му.

— Не мислех, че ще задържаме курвата толкова рано — каза Танал и отпи от виното си. Видя над ръба на чашата как Карос смъкна парцала, видя и ужасно разраненото му лице, докато боязливо отпиваше от виното. Изохка, щом алкохолът опари разкъсаните устни. — Може би едурът трябваше да е пръв. Брутен Трана… Не изглеждаше такава змия. Дума не казваше, нищо не разкриваше…

— Разбира се, че не. И аз не бих го направил на негово място. Не. Чакаш, наблюдаваш, после удряш без предупреждение. Да, подцених го. Е, такъв провал става само веднъж. Тази нощ, Танал Ятванар, започна война. И този път ледериите няма да загубят. — Още една глътка. — Облекчен съм, че се отърва от онази учена — колко лошо, че не можа да вземеш Нисал, да си поиграеш с нея, но трябваше да действам бързо. Кажи ми как се отърва от учената. Имам нужда поне от една приятна вест…

Танал го зяпна изумено. „Ако не е той…“

В коридора се чуха забързани стъпки. Лечителите идваха.

— Командире — заговори К’ар Пенат, забързан до Брутен Трана, — ще искаме ли аудиенция с императора?

— Не, още не. Ще погледаме малко как ще тръгнат нещата.

— А телата?

— Скрийте ги добре. И уведомете Ханан Мосаг, че държа да говоря с него. Колкото е възможно по-скоро.

— В момента той не се радва на благосклонността на императора…

— Не ме разбра добре. Това няма нищо общо с Рулад. Още не. Ние завладяхме тази империя. Изглежда, ледериите са забравили това. Дошло е времето да разбудим Тайст Едур. Да наложим терор, да покажем явно недоволството си. Тази нощ, К’ар, ще се вадят оръжия.

— Говорите за гражданска война, командире.

— В известен смисъл, макар да не очаквам нищо открито от страна на канцлера или Инвиктад. Война, да, но водена зад гърба на императора. Той няма да знае нищо…

— Командире…

— Изненадата ти от думите ми не ме убеждава. Ханан Мосаг не е глупак — нито ти, нито никой от другите магьосници. Хайде кажи ми сега, че не си очаквал нищо… А, така си и мислех.

— Боя се, че не сме готови…

— Не сме. Но и те не са. Това задържане на Нисал — това убийство — ми подсказва, че нещо им е дало повод за паника. Нещо се е случило или се случва в момента, нещо, което е ускорило работите. И тази диря трябва да проследи Ханан Мосаг — не, не си въобразявам, че го командвам…

— Разбирам, Брутен Трана. Така трябва да говори един Тайст Едур. Ще подкрепя съвета ви пред краля-маг с цялото си усърдие.

— Благодаря.

— Тази нощ, командире — заговори К’ар Пенат, — докато ви наблюдавах… бях горд. Ние сме… пробудени. Тази цивилизация е отрова. Гнило по душите ни. Трябва да бъде изрязано.

„А сега чувам как Ханан Мосаг говори през теб, магьоснико. Отвръща на други… подозрения. Така да бъде.“

„Нисал. Първа конкубинке, съжалявам. Но знай: ще отмъстя истински за теб. Ще отмъстя за моя храбър воин — Сестрата да ме вземе, каква непредпазливост…“

— Канцлерът ще говори на императора…

— Само ако е глупав — прекъсна го Брутен Трана — или ако е податлив на паника. Не е нито едното, нито другото. Не, той трябва да бъде подбутнат, да излезе от равновесие — о, ще предизвикаме паника, да, и рано или късно той ще направи, както казваш. Ще говори на Рулад. И тогава ще го хванем. И Инвиктад. Две змии в една кошница — кошница, накисната в масло. И самият Трайбан Гнол ще драсне искрата.

— Как?

— Ще видиш.

Техол зяпна в пълен ужас надолу през таванския отвор.

— Това беше грешка.

Приклекнал до него и също загледан надолу, Бъг кимна.

— Беше акт на милост, господарю. Дванайсет кокошки в чувал, почти се бяха премазали една друга, натикани в зловонния мрак. Имаше риск от задушаване.

— Точно! Мирна кончина, далечна, невидима. А не да им късаш главите! Но виж ги сега! Те завзеха стаята ни! Моята къща! Моето жилище! Огнището ми…

— Колкото до това… едната май се подпали, господарю.

— Дими и е толкова безмозъчна, че не й пука. Ако изчакаме, може да ядем печено за закуска. А коя е снесла онова яйце ей там?

— Хм, наистина мистерия, господарю.

— Точно сега може и да ти е забавно, Бъг, но ти си тоя, дето ще спи долу. Ще ти изкълват очите, знаеш ли. Злото е развито в тях, поколение след поколение, и малките им колкото грахчета мозъци са станали възелчета от злоба…

— Показвате необичайни познания за кокошките, господарю.

— Имах учителка, която беше човешката версия.

Бъг хвърли поглед към жената, която спеше в леглото на Техол.

— Не е тя. Джанат беше само умерено зла, колкото се полага на учители, измъчени от хленчещи влюбени до уши пъпчиви ученици.

— О, господарю, съжалявам.

— Млъкни. Не говорим за това. Не, Бъг, къщата ми беше завзета от побеснели кокошки заради твоя навик да прибираш безпризорни и разни такива.

— Безпризорни? Ние ще ги ядем тия неща.

— Нищо чудно, че безпризорните те отбягват напоследък. Чуй ги — как ще спим при това непрекъснато кудкудякане?

— Предполагам, че са щастливи, господарю. А и все едно, доста бързо се справят с напастта на хлебарките.

Скърцане откъм леглото привлече вниманието им.

Учената се беше надигнала и се оглеждаше объркано.