Вихърът на Жътваря

Силхас полагаше усилия да ги води на запад и все на запад, но все ги отклоняваше — сякаш заплахата, която представляваха слугите на Рулад и на Ханан Мосаг, бе твърде голяма, за да й се опълчи. А това бе нелогично. „Кучият му син може да се превръща в проклет дракон. А ако Силхас е миролюбив по сърце? Едва ли. Та той убива с угризението на човек, който смачква комар. Отклонява ли ни, за да пощади живота ни? Отново — едва ли. Един дракон не оставя нищо живо след себе си, нали?“

Тласкани все на север и на север, далече от по-населените райони.

До самия край на Блуроуз, район, владян някога от Тайст Андий — „И се крием още под носовете на ледериите и едурите — не, изобщо не го вярвам. Не мога. Силхас Руин е усетил ближния си. Трябва да го е усетил.“

Да подозира Силхас Руин в измама беше едно, но да изрече обвинението — съвсем друго. Липсваше й смелост, и толкова. „По-лесно е просто да вървиш, нали? И да се стараеш да не мислиш много. Защото многото мислене го прави Удинаас и виж в какво състояние е. И все пак успява да държи устата си затворена. През повечето време. Може да е бивш роб, може да е «никой», но не е глупак.“

Вървеше сама. Необвързана от приятелство с никого — никой тук във всеки случай — и не беше склонна да промени това.

Разрушеният град, само купчини съборени камъни, се простираше на всички страни, склонът напред ставаше все по-стръмен и по някое време й се стори, че чува шепота на пясък, на ронещ се хоросан и парчета отломки, сякаш преминаването им рушеше този пейзаж още повече и с вървежа си привличаха към себе си потоци свличащи се отломки. „Сякаш самото ни присъствие е достатъчно, за да промени баланса.“

Шепотът наподобяваше гласове във вятъра и в един момент тя усети — внезапно осъзнаване, от което по кожата й избиха капчици пот — че скоро ще започне да разбира думите. „От пясък и изронен хоросан. Затъвам в лудостта…“

— Когато камъкът се руши, всеки вик се изтръгва на воля. Можеш ли вече да ме чуваш, Серен Педак?

— Ти ли си това, Уидър? Остави ме на мира.

— Живи ли са лабиринтите? Повечето биха казали, не. Невъзможно. Те са сили. Аспекти. Тенденции, проявени като предсказуемост… о, Великите мислители, отдавна превърнали се в прах, разсъждаваха над това с най-трескав плам, както подобава за обсебените. Но не го разбраха. Един лабиринт лежи като паяжина над всички други и гласът му е волята, нужна, за да се сътвори магия. Те не разбраха това. Нито защо е. Мислеха си… хаос, плетеница, в която всяка нишка е била необособена енергия, неизразена все още, неоформена от намерението на Древен бог.

Тя слушаше, все още без да разбира, а сърцето й туптеше бясно и всеки дъх излизаше с хрип. Вече знаеше, това не беше гласът на Уидър. Не беше езикът на духа. Не беше ритъмът му.

— Но К’рул го разбра. Пролятата кръв е загубена кръв, безсилна кръв в края. Умира изоставена. Виж жестоката кръв за доказателство. За да живеят лабиринтите, за да текат лабиринтите през своите реки и потоци, трябва да има живо тяло, по-голяма форма, съществуваща в самата себе си. Не хаос. Не Мрак, нито Светлина. Не и топлина, нито студ. Не, съзнателно отвръщане от безредието. Отрицание спрямо и на всичко друго, когато всичко друго е мъртво. Защото истинският лик на Смъртта е разпад, а в разпада е хаос, докато и сетната прашинка енергия не изгуби упорития си блясък, настойчивото си себеотрицание. Разбираш ли?

— Не. Кой си ти?

— Има и друг начин, по който да се погледне това. К’рул разбра, че не може да го направи сам. Самопожертването, отварянето на вени и артерии не би означавало нищо, всъщност би се провалило. Без жива плът, без организирана функционалност. Ах, лабиринтите, Серен Педак, те са диалог. Сега разбираш ли?

— Не!

Отчаяният й вик отекна през руините. Силхас и Клип се спряха и се обърнаха.

Зад нея Феар Сенгар извика:

— Аквитор? Какво отричате?

Чу разбиращия смях на Удинаас.