Вихърът на Жътваря

Ян Товис, Йедан Дериг и отрядът пиконосци спряха в Края на пътя, със салджийския пристан и пристройките му вляво, и грамади нападали и гниещи дървета вдясно. Въздухът беше леден, по-студен, отколкото трябваше да е толкова късно пролетта, пипалата ниско пълзяща мъгла почти скриваха соленото блато под дъсчените пътеки и мостове.

Между пристройките при кея — всички вдигнати на по-висок терен — се открояваше конюшня с каменни стени и покрит с дъски двор, а зад нея, срещу селото, се виждаше безименен хан.

Ян Товис слезе и постоя до коня си, затворила очи. „Нападнати сме. Би трябвало да обиколя всеки гарнизон по този бряг — Блудния да ни пази, трябва да знаят вече. Истината, донесена по тежкия начин. Империята е във война.“

Но тя вече бе Кралица на Последната кръв, кралица на шейките. Отвори уморените си очи и се загледа към жалкото рибарско селце долу. „Моят народ, Блудния да ми е на помощ.“ Бягството тогава се бе оказало разумно. Още по-разумно се оказваше сега.

До нея Йедан Дериг, брат й, разхлаби каишката на шлема си.

— Сумрак, а сега какво?

Погледна го през рамо. Разбра въпроса с всичките му усложнения. „Сега какво? Обявяват ли шейките своята независимост, вдигат ли се жадни, сред хаоса на малазанско-ледерийска война? Събираме ли свои армии, нашите млади, които ще наречем воини? Шейките възгласяват своята свобода и грохотът на морския прибой поглъща всичко.“

Тя въздъхна.

— Командвах на Разлива, когато дойдоха едурите с корабите си. Предадохме се. Аз се предадох.

„Да не го направим щеше да е самоубийствено.“ Йедан трябваше да го каже. Защото знаеше истината за тях. Но той подъвка още малко мълчаливо, брадата му помръдваше ритмично, а после се обърна и примижа към плоския широк сал.

— Онова там като че ли не се е отделяло от кея доста време. Брегът на север от Оул трябва да е наводнен.

„Не ми дава нищо.“

— Ще го използваме, до Трети девичи форт.

Кимване.

— Преди това обаче трябва да съберем вещиците и заклинателите.

— Повечето ще ги намериш свити в селото, кралице. Пули и Скуиш сигурно вече са съобщили за завръщането ти. Обзалагам се, че по дъските долу тропат ноктести крака.

— Слез и ги доведи — заповяда му тя и се обърна към хана. — Аз ще съм в гостилницата.

— А ако не е достатъчно голяма?

Странно притеснение. Тя закрачи към входа.

— Тогава могат да накацат на раменете си, каквито са врани, Йедан.

— Сумрак.

Тя се извърна през рамо.

Йедан отново стягаше връзките на шлема си.

— Не прави това.

— Кое?

— Не ни пращай на война, сестро.

Не каза повече. След миг вече се беше обърнал и слизаше към селото.

Тя продължи нагоре. Войниците й вече вкарваха конете в конюшнята, копитата на животните се хлъзгаха по мокрия дъсчен двор. Бяха взели конете от буквално опразнения гарнизон малко на север от Туламеш — съобщения за разбойници бяха отпратили патрулите из околността и те все още не бяха се върнали. Ян Товис бе убедена, че няма и да се върнат.

На входа спря и се загледа в каменната плоча под ботушите й. Бяха изсечени шейкски руни.

„Този камък е вдигнат в чест на Теян Атовис, Изгрев, прибран от Брега в 1113 г. на Острова. Убит от ледериите за Дългове неизплатени.“

Ян Товис изсумтя. Един от ближните й, умрял преди хиляда години.

— Е, Теян. Ти си умрял от пиене, а сега камъкът ти е на прага на кръчма — промърмори тя. Вярно, някакъв списък загадъчни съкрушителни дългове го бе довел до това жалко пропадане в алкохол и мизерия, но това величаво възпоминание даваше изкривена картина за ръцете, насочвали съдбата му. А сега… „Брулиг ще е Изгрев. Дали ще носи короната така добре като Теян?“

Бутна вратата и влезе.

Стаята с нисък таван беше препълнена, всички лица се извърнаха към нея.

От дъното се появи позната фигура, сбръчканото лице се изкриви в усмивка.

— Пули — каза Сумрак. — Току-що пратих Стража долу в селото да ви намери.

— Че то Скуиш и още двайсетина са там. Нишки предат в паяжината, кралице, на близкото море отвъд брега, тъй де, и всички истини са написани там. Чужденци…

— Знам — прекъсна я Товис и огледа останалите вещици и заклинатели, Шаманите на Старообрядството. Очите им лъщяха в пушливата светлина и Сумрак подуши миризмата на стареите — груба мокра вълна и кръпки тюленова кожа, рибешко масло и вкиснала пот, дъха от устите, вонящ от болни венци и прогнили зъби.

И да имаше гостилничар, беше избягал. Буретата бяха отпушени и халбите бяха пълни с ейл. Огромен котел рибена чорба вдигаше пара на огнището, а по масите бяха пръснати безброй купи от кратуни. По мръсния под щъкаха плъхове.

Много повече вещици, отколкото вещери, забеляза Ян. Беше определена тенденция сред целунатите от демон — с времето се раждаха все по-малко и по-малко мъже с приемливите черти; повечето бяха много по-демонични. „Над двеста от Шаманството. Събрани тук.“

— Кралице — заговори Пули, навела глава. — Нишка в паяжината, всички от кръвта на шейките знаят, че вече властвате вие. Освен ония на Острова. Те знаят само, че майка ви е мъртва.

— Значи Брулиг е там и чака да…

— Тъй, Сумрак. Че ще е Изгрев, кралят на Шейк.

„Блудния да ме вземе.“

— Трябва да отплаваме до острова.