Вихърът на Жътваря

— А сега остави порочната тълпа, пороя от звуци, надмогнали лабиринтите, ползвачите, пазачите, паразитите и преследвачите, гмежта богове, древни и нови. Зарежи ги, както те учеше Корлос. За да запомниш едно насилие, надипляш детайлите в усещане, за да можеш всеки път да пресъживиш ужасната му истина. Той ти каза, че това може да се превърне в навик, в пристрастяване, докато дори отчаянието се превърне в добре желан вкус на езика ти. И разбери — както само ти можеш тук, — че да отнемеш сам живота си е окончателният израз на отчаянието. Ти видя това. Бурук Бледия. Изпита го там, на морския бряг. Серен Педак, К’рул не можеше да действа сам в това жертвоприношение, защото щеше да изпълни всеки лабиринт с отчаяние… Диалог. Презумпция за множественост, да. Един с друг. Или низ от други, защото този диалог трябва да продължава, всъщност да е вечен. Дали говоря за Господаря на Крепостите? За Господаря на Колодата? Може би. Лицето на другия винаги е отвърнато — спрямо всичко освен самия К’рул. Така трябва да бъде. Диалогът, следователно, е захранването на сила. Сила невъобразима, сила буквално всемогъща, ненакърнима… докато това лице на другия остава… отвърнато. От теб. От мен. От всички нас.

Тя заоглежда настръхнала килнатите руини, безкрайния сипей на разруха.

— Диалогът обаче може да се усеща, дори да не се чува — такава е силата му. Конструкцията на език, принципното съгласие в значение и намерение, правилата на граматиката — Серен Педак, какво според теб беше Мокра? Ако не игра на граматика? Извъртане на семантика, преобръщане на изводи, подбуждане към предположения, преустройване на вътрешния език на ума, за да се заблудят собствените му сетива?… Кой съм аз ли? Ами, Серен Педак, аз съм Мокра.

Другите вече се бяха събрали около нея. Серен се усети, че се е смъкнала на колене, доведена до това от прозрение — имаше отоци, ужасна мекота в тъканта, притисната в твърдата каменна плоча. Тя го усети, докато оглеждаше другите. Взаимни укори, между пострадалата плът и ума й, между сетивата и мозъка й.

Заглуши тези думи и се отпусна в безметежен, безболезнен покой.

Толкова лесно.

— Внимавай, има гибелен риск в самозаблуждението. Можеш да се заслепиш и да си навредиш. Точно в тази игра можеш да умреш бързо, Серен Педак. Не, ако трябва да… опитваш, избери друг. Корлос щеше да ти го покаже, ако бе имал време с теб.

— Значи… значи той те познава?

— Не толкова интимно като теб. Малцина са така… благословени.

— Но ти не си божество, нали?

— Не е нужно да питаш това, Серен Педак.

— Но все пак живееш.

Долови насмешката в отговора.

— Освен ако най-голямата ми заблуда не е обявяването на собственото ми съществуване! Има правила в езика и е нужен език, за да се изкажат правилата. Както К’рул разбра, кръвта изтича и после се връща. Слаба, след това съживена. Върти се и върти. Кой тогава, запитай се, кой тогава е врагът?

— Не зная.

— Все още, може би. Ще трябва обаче да го откриеш, Серен Педак. Преди да приключим.

Тя се усмихна.

— Даваш ми цел?

— Диалогът, обич моя, не трябва да свършва.

— Нашият? Или другият?

— Спътниците ти вече мислят, че си в треска. Кажи ми, преди да се разделим, кого избираш? За своите опити?

Тя примига и огледа лицата над себе си. Изражения на загриженост, насмешка, любопитство, равнодушие.

— Не зная. Изглежда… жестоко.

— Силата винаги е жестока, Серен Педак.

— Няма да реша тогава. Още не.

— Така да бъде.

— Серен? — попита Кетъл. — Какво ти е?

Тя се усмихна, надигна се и Удинаас — за нейна изненада — й подаде ръка да й помогне да се изправи. Видя я как трепна и й каза с усмивка:

— Падна лошо, Аквитор. Можеш ли да ходиш? — Усмивката му се разшири. — Може би не по-бързо от нас тука, пипкавите вече?

— Ти ли, Удинаас? Не, не мисля.

Той се намръщи.

— Само двамата с теб в момента.

Очите й пробягаха към неговите, отклониха се, върнаха се отново.

— Чул си?

— Нямаше нужда — отвърна й тихо и сложи в ръцете й имасската тояга. — Накарах Уидър да души по петите ми много преди да тръгна на север. — Сви рамене.

Силхас Руин и Клип отново бяха поели по пътя.

Серен Педак закрачи до бившия роб, подпираше се на имасското копие. Мъчеше се да надвие внезапния порой от чувства към този човек. „Може би истински приятели, най-сетне. Аз и той.“

— Серен Педак.

— Да?

— Ще престанеш ли да местиш болката в коленете си в моите?

„Да престана… какво? Ох.“

— Ако не, върни си ми проклетата тояга.

— Ако кажа „съжалявам“, тогава…

— Връщаш ми я. Е, добре, кажи го и можем да го оставим така.

— Съжалявам.

Изненаданият му поглед я зарадва.

Повишеното морско равнище бе наводнило земята под селото. Всеки с поне малко повече ум щеше да се премести на каменната гориста тераса, обрамчила наводнената равнина, но мизерните останки от шейките, които обитаваха тук, просто бяха вдигнали къщите си на колове, наковали бяха пътеки от дъски и живееха над мръсното солено блато, гъмжащо от белогърби раци, наричани „черепите“.