Вихърът на Жътваря

Одобрително мърморене и жадно гълтане на ейл.

— Готвите ритуал тази нощ.

— Губим веригите, дет’ викат, кралице. Мрежи трябва да опнем по пътя на света, да видим какво ще уловим.

— Не.

Черните очи на Пули се присвиха.

— Какво значи туй?

— Не. Няма да има ритуал тази нощ. Нито другата или по-другата. Не и докато не сме на Острова, а може би и тогава не.

В гостилницата се възцари гробна тишина.

Пули отвори уста, затвори я, пак я отвори.

— Кралице, брегът ще е оживял от гласове, дет’ викат, и думите са за нас. Туй… туй са Старите обреди, нашите обреди…

— А майка ми имаше навика да си извръща очите, да. Но аз — не. — Вдигна глава и наново огледа многобройните лица, видя слисването в тях, гнева, усилващата се злост. — Старообрядството ни провали. Тогава и сега. Вашите обреди — заговори още по-твърдо — ни провалиха всички. Аз съм кралицата. Сумракът на брега. На моя страна във властта ми е Стражът. Дали Брулиг ще е Изгрев — това предстои да се види, защото вашето прогласяване не е достатъчно. Изобщо. Изгревът се избира от всички шейки. Всички.

— Не ни петни, кралице! — Усмивката на Пули беше изчезнала. Лицето й бе като на змия.

Ян Товис изсумтя.

— Проклятие ли ще хвърлиш по мен, старице? Не си го помисляй дори. Решена съм да се погрижа народът ми да оцелее през всичко, което предстои. От всички вас ще искам лечителство, ще ми трябват благословии. Вие вече не управлявате — не, не ми говори за майка ми. Знам по-добре от теб дълбочината на отстъпленията й. Аз съм кралицата. Подчинете ми се.

Не се радваха. Държали бяха истинската власт много дълго — ако жалкото заплитане на проклятия в сенките можеше да се нарече власт — и Ян Товис разбираше, че борбата тепърва започва, въпреки цялото им привидно покорство. „Ще започнат да кроят свалянето ми. Трябва да се очаква.“

„Йедан Дериг, забрави пазенето на брега. Сега ще трябва да пазиш гърба ми.“

Фидлър отвори очи. Здрачът бе започнал да се сгъстява. Той простена и се обърна на гръб. Толкова години спане на корава студена земя, толкова години с дрипава пелерина за постелка и едно протрито одеяло за завивка. Сега поне спеше през деня, да отпусне кокали на топлината на слънцето.

Надигна се бавно и огледа поляната. Свити фигури. Малко зад тях беше Корик, последната смяна на пост по време на спането. Седеше на един пън. „Хм, секачи в тази гора?“

„Не че сме видели някой досега.“

Три нощи след десанта. Непрекъснато придвижване на изток, навътре в сушата. „Странна империя е тази. Пътища и пътеки, тук-там по някоя ферма, само шепа градчета по брега, доколкото можахме да видим. И къде в името на Качулатия са тези Тайст Едур?“

Фидлър се изправи и разкърши гръб. Тук, сред Ловците на кости, бе поискал да е войник — Стрингс, нов човек. Но не се беше получило толкова добре. Измамата не подведе никого. Още по-лошо, не можеше и сам да се убеди, че е започнал наново, че наследството от минали кампании може да се остави настрана. „Животът не действа така. Проклятие.“ Затътри се към Корик.

Полукръвният сети вдигна глава.

— В скапана война се набутахме тук, сержант. Бих приел един от ножовете на Смайлс в крака си само за да ни замирише малко на кръв. Дай да ги зарежем тия проклети едури и да почнем да убиваме ледерии.

— Селяци и свинари ли, Корик? Трябват ни на наша страна, не забравяй.

— Дотук не сме видели от тях и колкото за скапано отделение. Трябва да се покажем…

— Още не. Освен това може би е просто лош късмет, че още не сме срещнали враг. Бас слагам, че други отделения са имали вече една-две схватки.

— Едва ли — изсумтя Корик. — Само едно отделение да срита гнездото, тия гори трябваше да гъмжат. А те не гъмжат.

Фидлър нямаше какво да отвърне на това. Почеса се, после се обърна.

— Легни да дремнеш малко, войник. Ще те събудим, като стане готова храната.

„Да не би да се оплакваш, Корик, защото щом това се отприщи, ще гледаме на залези като този като на идиличен рай?“ Все пак колко още пъти можеше да даде това обещание? В наследството на Ловците на кости дотук нямаше нищо, за което да се пеят песни. Дори Ю’Гатан беше пълна бъркотия, подсвирваха си песничка, докато влизаха право в капана. Още го глождеше онова. Трябваше да надуши белята. Също като Геслер. „Да, издънихме ги тогава. Лошо.“

В град Малаз беше още по-лошо. Вярно, имаше извадени оръжия. Имало беше дори стена от щитове за няколко отделения от морската пехота. „Срещу малазанци. Безредна тълпа от наши сънародници.“ Все някога, някъде, тази армия трябваше да се бие истински.

Адюнктата ги беше хвърлила на този бряг като шепа бълхи на гърба на псе. Рано или късно звярът щеше да се почеше.

Останалите вече се разбуждаха за предстоящата нощ. Фидлър се върна при походната си торба. Погледа я известно време. Колодата беше вътре, чакаше. И го съблазняваше ужасно. Просто да долови вкуса на предстоящото. „Не бъди глупав, Фид. Спомни си Татърсейл. Спомни си колко добро й донесе това.“

— Лоша идея, сержант.

Фидлър се обърна и се намръщи.

— Престани да ми четеш мислите, Ботъл. Не си толкова добър, колкото си мислиш.