Вихърът на Жътваря

Зверски крясък зад него и Масарч се извърна, и видя изкривеното, сиво, напукано лице под шлема, бялото на очите, облещени под дебелите люспи засъхнала кал.

Огън лумна в гърдите му и той усети, че го надигат върху дръжката на меч, усети хлъзгащото се в него желязо и как то го хвърли върху дъските на платформата — и ледериецът се изкатери след него, риташе кал от ботушите си и все още натискаше с късия меч — и оръжието проби през гърба и се вряза дълбоко в дървото. На колене, възседнал ренфаяра, ледериецът, оголил зацапани зъби, се взря в очите на Масарч и започна да издърпва меча си.

Говореше, осъзна оулът, повтаряше едни и същи думи на мръсния си ледерийски език. Масарч се намръщи — трябваше да разбере какво му казва мъжът, докато го убиваше.

Но светът гаснеше, много бързо…

„Чувам те, войнико, да. Чувам те и да, знам…“

Ледериецът гледаше как животът напуска младите очи на оулския кучи син. И макар зъбите на ледериеца да бяха оголени като в усмивка, макар очите му да бяха широко отворени и бистри, думите му всъщност бяха отчаян вопъл:

— Опази ме жив, моля те, опази ме жив, моля те, опази ме жив…

На седемдесет разтега от тях Червената маска яхна коня си — един от малкото останали. Беше загубил бича си, но стискаше извитата брадва, зацапана с кръв, нащърбена.

Богове, беше избил толкова много, толкова много, а щяха да дойдат още. Знаеше го, чувстваше го, жадуваше го. Смуши коня и той заора напред, копитата замятаха буци. Лудост беше да язди в тази кал, но нямаше избор, никакъв.

Хиляди ледерии избити и още за клане. Самата Биват, да — яздеше към източния край на кипящата маса, далече извън обкръжаващия рог — о, това нямаше да продължи задълго, воините му щяха да пробият. Да разбият кучите синове и тънките им редици.

Червената маска щеше — след като приключеше с Биват — да се върне при онази касапница — и да, тук бяха неговите К’Чаин Че’Малле, идеха през калта, за да се съберат с него. Тримата заедно щяха да се забият като гигантски меч в ледерийските редове. Да избиват и да избиват всичко.

Ето го Саг’Чурок, приближава се отдясно — виж как се вдигат огромните му ръце-мечове, подготвят се. И Гунт Мач, завива откъм вътрешната страна, между Червената маска и напиращата редица лека пехота с жалките им копия — Гунт Мач куцаше, но копието се беше изтръгнало — или тя сама го беше издърпала. Тези зверове не изпитваха никаква болка.

И вече почти бяха с него, тук, отново, защото бяха избрали него.

„Победа в този ден! Победа!“

Саг’Чурок се доближи още, тръгна редом с коня на Червената маска и той видя как демонът извърна глава, за да го погледне. Очите така студени, така ужасяващо празни…

Мечът замахна като мълния, порази коня отпред, в шията, точно над ключицата. Удар с такава жестокост и сила, че преряза до края и желязото шибна в дървения ръб на високото седло. Червената маска изхвърча през задницата на коня, а обезглавеното животно пробяга още пет-шест крачки, преди да залитне и да рухне.

Червената маска падна на калната земя на рамо, плъзна се, след това се превъртя, за да спре — и се изправи, и в същия миг Саг’Чурок замахна с втория меч и го посече над коленете. Швирна кръв и той падна по гръб, зяпнал отсечените си, останали прави в калта крака.

Гунт Мач надвисна над него, ноктите на задния й крак се спуснаха надолу и се свиха около гърдите му. Стиснаха силно, ребра изпукаха в тази прегръдка и Червената маска беше вдигнат и запокитен във въздуха… където пресече пътя на един от мечовете на Саг’Чурок. Мечът посече през дясното му рамо и ръката отхвърча настрани, все още стиснала извитата брадва.

Червената маска падна отново в калта, вече мъртъв.

На триста разтега на изток Ток Анастер се надигна на стремената, без да обръща внимание на ужасените крясъци на Торент, и загледа как двата К’Чаин Че’Малле загазиха отново към останките на Червената маска. Женската изрита тялото, обърна го леко, след което отстъпи назад.

След миг двете същества вече се отдалечаваха на североизток, изпънали напред глави, с влачещи се в калта опашки, прави като копия зад тях.

— Той ги предаде — прошепна Ток. Каква друга причина можеше да има за това? Много причини навярно. Само Червената маска можеше да отговори на всички загадки около К’Чаин Че’Малле. Присъствието им тук, съюзът им — съюз, на който вече бе сложен край. „Защото ги предаде.“

Внезапността на убийството остана в ума му, отекваше с потрес.

По-натам последните оули — вече не повече от петстотин воини — бяха обкръжени и загиваха в своето гробище от кал.

Двадесетина леки копиеносци се бяха отделили и се приближаваха — бяха видели тази последна група. Ток Анастер на неговия кон. Торент. Двайсетина деца, твърде малки, за да умрат с оръжие в ръка — макар че сега бездруго щяха да умрат.

Без да обръща внимание на писъците на Торент, Ток се извърна в седлото си, с мисълта да избие децата със собствените си ръце — бързи удари, с длан на очите — но видя далече на югозапад странна кипяща редица… бедерини?

„Не. Това е армия.“