Вълка

— Не забравяй каква е крайната ни цел. За мен броят на труповете има второстепенно значение. Това, което искам да постигна, са хаосът и страхът, които ще настъпят.

— И ще ги имаш. — В думите на Раза се долавяше арогантност. — И двамата ще получим от тази мисия това, което искаме.

— Скоро ще разберем дали и на действие си толкова добър, колкото на думи — отвърна Владимир.

Раза спря, обърна се и го изгледа гневно в продължение на няколко секунди, но успя с големи усилия да запази самообладание.

— Мога да ти покажа една от вероятните мишени — каза той. — Ако искаш.

Владимир сви рамене.

— С много по-голямо удоволствие бих се насладил на един дълъг обяд. Сам.

След тези думи руснакът се обърна и тръгна към Понте де Вельо. Сля се с туристите в централната част на града. Терористът замислено поклати глава и се усмихна самодоволно. Значи руснакът нямаше намерение да го остави жив до края на мисията. За него Раза беше само средство за постигане на целта, а също така и нежелана улика, от която беше по-добре да се отърве, преди някой да е видял връзката между двамата.

Раза не се уплаши от осенилото го прозрение. Той беше сключил споразумение с руснака, за да финансира своите акции, да ги изведе до мащаби, до които никой друг терорист не си е и помислял.

Но съзнаваше също така, че в неговия свят няма място за гангстери. Те бяха на срещуположни страни на фронтовата линия. Тези хора бяха закалени в битките — битки, които се водеха за надмощие и контрол, същевременно те бяха мекушави, поддаващи се на влиянието на близки и приятели. На тях им липсваше решителността да сеят терор сред хората, те бяха силно зависими от емоционалната си обвързаност. Нямаха кауза, за която да дадат живота си, единственият им проблем беше как да увеличат печалбите си. Тази мотивация ги водеше в битка, но не беше достатъчна.

Победата щеше да е негова. Такава беше неговата съдба.

26.

Ню Йорк, САЩ

— Нещо си се умълчал — казах аз на Джак, докато пресичахме Западна петдесет и седма улица. Бяхме тръгнали на театър, за едно следобедно представление. — Добре ли си?

— Да — отвърна той, — просто си мисля.

Усмихнах се.

— За какво?

— Може би е по-добре да не ти казвам.

— След като вече постави нещата така — възразих, притеснен от това какво ли му е на ума, — нямаш друг избор, освен да ми кажеш.

— Ти имаш тайни от мен. Защо и аз да нямам?

— Виж какво, разкрий ми една от твоите тайни и аз ще ти разкрия една от моите.

Джак сбърчи вежди и присви недоверчиво очи. Той беше красиво хлапе и беше наследил много от маниерите на майка си, което за мен беше едновременно болезнено и приятно да наблюдавам у него.

— Ти си първи — каза той и се изсмя.

— Бащите винаги са последни — отвърнах аз. — Особено ако е за тайни.

— Кой го каза?

— Записано е в правилника на бащите. Ти ще можеш да го прочетеш едва когато станеш баща.

— А според мен ти току-що си го измисли.

— Може би, а може би не. Но след като не можеш да го докажеш, ти си първи.

— Тревожа се, татко.

Сериозността на тона му ме стресна. Момчето беше изгубило майка си и сестрите си само преди броени месеци по възможно най-ужасния начин. Бях го пратил на психотерапевт, на когото имах доверие. Сеансите помогнаха, но не много. Джими го пое под крилото си и за няколко седмици, които прекараха заедно, направи от него майстор шахматист. Двамата почти не пропускаха игра на „Янките“ на домашен терен и Джими се грижеше Джак и приятелите му не само да си прекарат добре, но и да са под засилена охрана. Той също така се погрижи никое от момчетата — и особено Джак — да не забележи тази допълнително подсилена охрана. Имах доверие на Дейвид Лий Бърк за подбора на охранители и той нае едни от най-големите професионалисти в бранша, които бяха способни да си вършат ефикасно работата и в същото време да останат незабелязани.

Но си давах сметка, че се бях отдалечил от него прекалено дълго. Бях затънал в своите дела за сметка на вниманието към сина ми, към единственото ми останало дете.

— За какво си се притеснил? — попитах го.

— За теб — отвърна той тихо, гласът му беше заглушен от напрегнатия уличен трафик.

Завихме наляво по Петдесет и втора улица и се спряхме пред една количка, от която продаваха хот-дози. Зад количката стоеше мъж на средна възраст, потънал в пара от металните съдове.

— Още ли харесваш горещи гевреци с много горчица? — попитах Джак.

— Ъхъ, също като теб.

— Дайте ни два геврека — казах аз на мъжа. — Да са по-препечени. И две бутилки студена вода.

След броени секунди мъжът ни подаде двата геврека, покрити с жълта горчица, заедно с две запотени бутилки минерална вода и шепа салфетки.

Оставих му двайсетачка, благодарих му и му казах да задържи рестото.

Спряхме и се облегнахме на стената на голяма сграда. Ядяхме гевреците, отпивахме от водата и се вглеждахме в хората, преминаващи покрай нас.

— Винаги са по-вкусни, когато са от количка от улицата — отбелязах аз. — По-вкусни са от тези от стадиона.

Джак кимна и избърса горчица от долната си устна.

— Мама също ги обичаше. Помниш ли?