Вълка

— Помня. — Отпих голяма глътка вода. — Не искам да се тревожиш за нищо, Джак.

— Мама се тревожеше.

— Знам. И на нея ѝ казвах това, което ще кажа и на теб. Наистина не ме бива много за съпруг и баща. Вярно е, че не съм бил винаги с вас, когато сте имали нужда от мен. И много съжалявам за това.

— Мама винаги се отнасяше спокойно към това. Пола и Санди се притесняваха много повече. Липсваше им, на мен също.

Затворих очи за миг. Истината болеше, сякаш ме бяха прерязали с остър нож.

— Правех каквото можех, Джак — отвърнах, запазвайки самообладание. Не исках момчето да става свидетел на моята мъка и чувство за вина. — Трябва да ми повярваш.

— Знам, татко.

— Но това, в което нямам равен, там, където съм ненадминат, това е моят занаят. Няма защо да се притесняваш за мен. Мога да се пазя и мога да опазя и теб. Когато се случи това с майка ти и момичетата, аз не послушах инстинкта си, оставих ги да ме уговорят в нещо, което знаех, че не е правилно. Това няма да се повтори отново. Нищо лошо няма да ти се случи. Имаш думата ми.

— Но нещо може да се случи с теб — отвърна той.

— Така е. Такъв е светът, в който живея, Джак. Но аз познавам добре този свят и досега съм се измъквал.

Няма да е никак лесно на този, който иска да ми попречи да се върна при теб.

Синът ми впери поглед в мен. Отдавна си беше изял геврека и беше изпил водата. Малкото му тяло беше в сянката на внушителната сграда. Бяхме престанали да обръщаме внимание на минувачите и на потоците от коли по улиците. Сега тези неща нямаха никакво значение за нас. Бяхме само той и аз.

— Давам ти думата си, Джак — повторих. — Ти ще бъдеш в пълна безопасност.

Той продължи да ме гледа още няколко секунди, след което разпери ръце и ме прегърна през кръста. Наведох се към него, вдигнах го на ръце и го притиснах до себе си.

— Обичам те, момчето ми — прошепнах в ухото му.

— И аз те обичам — отвърна той.

— Готови ли сме?

Джак кимна.

Свалих го отново на тротоара и двамата продължихме към театъра за любимия бродуейски мюзикъл на Джак — „Книгата на мормоните“.

— Знаеш ли кой трябва да се притеснява? — попитах.

— Кой?

— Твоите „Янки“. Много са зле този сезон. Дали да не смениш отбора си?

— За „Янките“ изобщо не се притеснявам, татко — отвърна Джак. — Те ще се оправят.

— Добре тогава, значи вече нямаш ник’ви грижи.

27.

Неапол, Италия

Ресторантът в сърцето на форчела беше пълен наполовина с вечерящи клиенти. Четиримата млади мъже, седнали на маса в ъгъла, се наслаждаваха на изисканата храна и пиеха скъпо червено вино. Докато виното се лееше, те ставаха все по-шумни, като веднъж дори се закачиха с певицата — жена на средна възраст в прилепнала рокля, която изпълняваше неаполитански балади от малката сцена до бара, на метър и нещо от тесния вход на заведението.

Други двама мъже седяха на бара и мълчаливо пиеха „Ферне Бранка“ с лед и лимон. По-високият и по-младият от тях, Луиджи Манцо, беше на не повече от трийсет и пет, член на Камора от тийнейджърската си възраст. През този период беше работил като куриер, като шофьор на дон Виторио Джанети и като събирач на дългове, докато не се беше издигнал на сегашния си пост като един от най-доверените бойци на Стрега. В свободното си време Манцо колекционираше стари автомобили „Фиат“ и портрети от улиците на един от най-опасните и бедни градове в Европа. Той беше стегнат, строен, не се палеше лесно, но действаше светкавично. Мъжът до него беше по-възрастен и по-спокоен, но не по-малко опасен. Казваше се Бартоло Винопиано, но местните го знаеха повече като „Брулело“, понеже той беше собственик на лозе в северната част на страната, където се произвеждаше любимото му вино.

Манцо хвърли поглед към големия стенен часовник над бара.

— Заключи външната врата — нареди той на Брунело. — Не ни трябват други посетители. Нека сервитьорите да кажат на клиентите, че заведението затваря и да ги подканят да си вървят. Да го направят, без да привличат вниманието.

— На всички маси ли? — попита Брунело и направи знак на главния сервитьор.

— На всички без една.

— И какво ще правим с нея?

— Ще предложим да ги почерпим по един дижестиф. И ще оставим бутилката.

— Вече се питах кога тя ще направи ход. Поне ще ги изчакаме да свършат с вечерята.

— Тя е най-добра по това време — каза Манцо. — Точно след края на вечерята.

За петнайсет минути ресторантът се опразни. Клиентите си тръгваха на равни интервали от време и това не предизвика никакво подозрение. Четиримата на ъгловата маса продължаваха да пият и да разказват истории и не обръщаха никакво внимание на напускащите клиенти. Явно бяха по-млади отколкото изглеждаха, но брадите на трима от тях и рядката четина на четвъртия — този с най-бурен смях и най-тънък гласец — ги състаряваха. Дрехите също ги издаваха — маркови дънки и тениски с дълъг ръкав, обувки тип „кубинки“ със силно износени подметки. Те почти не обърнаха внимание на сервитьора, когато той постави на масата им четири изстудени чаши и бутилка „Лимончело“.

— Комплимент от заведението — каза сервитьорът.