Вълка

— Кажи на персонала да си върви — каза Манцо на Брунело. — Тя иска да е сама с тях.

— Не се ли притесняваш, че ако се почувстват притиснати, ще извадят пистолети?

— Те не ходят въоръжени с пистолети. Те са от онези, които се препасват с бомби и се самовзривяват. Само това знаят и могат. Но тази вечер са без бомбените препаски.

Брунело улови погледа на главния сервитьор и му направи знак да си върви заедно с кухненския персонал. Сервитьорът кимна и влезе през двойната дървена врата в относително тихата и спокойна кухня на заведението.

— Направи кана с кафе — нареди Манцо. — Донеси я с голяма чаша и я остави на масата вляво от тях. После седни в другия край на ресторанта и не изпускай и четиримата от очи.

— Ти ще бъдеш ли тук?

— Ще бъда там, където съм ѝ необходим — отвърна Манцо.

Брунело тръгна към дъното на ресторанта, но по средата се обърна отново към Манцо:

— Все забравям как обичаше тя кафето?

Манцо се усмихна.

— Гъсто и горчиво. Също като теб.

Анджела Джанети се приближи до масата и се усмихна на четиримата мъже, които продължаваха да разговарят и да пият. Бутилката „Лимончело“ беше празна и голямото количество изпит алкохол си казваше думата. Гласовете им бяха дрезгави, думите им завалени.

— Надявам се вечерята да ви е харесала — каза тя.

Те се обърнаха към нея и се ухилиха.

— Искаш да танцуваме ли? — попита я единият от тях.

— Не и по твоя начин — отвърна Анджела.

— А може и да ни покажеш нещо повече, освен танци — включи се най-възрастният от тях, като избърса устата си с опакото на дланта. — Уверявам те, много ще ни зарадваш.

— Ако тази вечер някой ще се забавлява, това ще съм аз.

— Коя си ти, бе? — попита я този с рядката брада.

— Собственичката на ресторанта, в който се намирате — отвърна Анджела и хвърли бърз поглед към Брунело. — В моя квартал, в града, който е под мой контрол.

Четиримата грубо се изхилиха.

— Да не би да мислиш, че ще ни уплашиш? — попита я единият.

— Би трябвало. Ако имате поне малко ум.

— Боя се, че ще те разочаровам — отвърна най-големият. — Там, откъдето идваме ние, не се боим от никого, особено от жена.

— Което е грешка. — Тънкото острие се плъзна незабелязано по десния ръкав на Анджела. Тя стисна здраво черната дръжка и се приближи още до масата, като застана между двама от мъжете, все още с усмивка на лицето. — Някой от вас въоръжен ли е?

— За глупаци ли си ни мислиш? Защо трябва да отговаряме? — реагира един от четиримата.

Тя реагира светкавично. Вдигна главата на мъжа най-близо до нея и прокара острието по гърлото му. После го пусна да се просне върху масата, като в същото време бялата покривка почервеня от кръвта му.

Тя застана зад умиращия, без да изпуска от очи останалите трима, които бяха застинали по местата си. В този миг куршумът, изстрелян от пистолета на Брунело, направи дупка в окото на младежа с рядката брада и го уби на място.

Манцо застана зад останалите двама, а Брунело остана на мястото си на съседната маса. Анджела заобиколи убитите, приковала очи към живите. Тя се приближи към тях уверено и спокойно.

— Както виждате, между моята група и вашите има известна прилика — каза. — Ние не се боим да пролеем кръв, за да получим отговори на дадени въпроси.

— Ти не зададе никакви въпроси — успя да отговори единият. — Само говореше за вечерята.

— Ето сега ще ти задам. Вие сте членове на клетката на Раза. По улиците усилено се говори за атентати тук, в Неапол, и някъде другаде в Италия, които ще се случат в следващите няколко дена. Искам да ми кажете кога ще бъдат извършени тези атентати.

— И да ти кажем, и да не ти кажем, ти пак ще ни убиеш — отвърна по-дръзкият от двамата. — Защо тогава да ти вярваме?

— Защото съществуват много начини един човек да умре. Бързо като двамата ви другари. Но може и по друг начин. От вас зависи.

— Ние не сме високопоставени членове в групата ни — каза другият. Той беше млад и много уплашен. — Разполагаме със съвсем оскъдна информация, която няма да ти е от полза.

— Това ще реша аз — отвърна Анджела. — Когато ми кажете какво знаете.

По-младият хвърли крадешком поглед към другаря си.

— Нямаме избор — рече. — Разкажи ѝ.

— Няма да кажа нищо на тази италианска кучка! — озъби се онзи. — Нито ти ще разкриеш каквото и да било, пъзльо!

Анджела погледна към Манцо и кимна. Той омота тънко въже-гарота около врата на опърничавия и подпря коляно върху дървената облегалка на стола. Мъжът вдигна ръце в плах опит да предотврати неизбежното, краката му затрепериха, от устата му излезе пяна. Манцо беше твърде силен и як, за да може жертвата му да се отърве от него, уменията му надминаваха многократно тези на терориста. Бяха нужни не повече от двайсет секунди, за да изстиска и последните капки живот от нещастника, който само преди броени минути се беше наслаждавал на изисканата италианска храна.

Анджела изчака мъжът да се свлече на стола, след което Манцо прибра гаротата в джоба на якето си. Тя погледна единствения останал жив терорист.

— Сега ще ти е по-лесно да говориш — каза.