Вълка

Всеки от членовете на „Безшумната шесторка“ беше използвал своите конкретни умения, за да елиминира терористите. Маласън беше използвала ножове и гарота и беше оставила след себе си четири трупа. Киндър очисти също толкова, стреляйки от упор в главата или сърцето. Пиърс приложи бойните си изкуства, като повечето му жертви починаха от пречупване на врата. Водачът на екипа Бърк застреля охраната на външните врати и във вътрешните коридори.

Докато клането беше в разгара си, Уивър и Андерсън поставяха таймери в ъглите на сградата и настроиха експлозивите да избухнат петнайсет минути след уречения момент на оттеглянето на екипа.

Цялата операция, от влизането на екипа до събирането им накрая в главната зала, отне по-малко от двайсет минути.

— Извадете харддисковете — нареди Бърк. — Прегледайте разпечатките и вземете всичко, което си мислите, че си заслужава.

— А телефоните? — попита Андерсън. — В тази и в другите стаи преброих поне трийсет.

— Сверете ги с нашия списък на съществуващите номера — каза Бърк. — Вземете само тези, които са в списъка.

Пиърс извади от раницата си шест сгънати пътни чанти и ги разтвори върху мраморния под.

— Тук слагайте оръжието, което откриете — заповяда той на хората си. — Не трябва да остане нищо друго освен труповете.

— И побързайте — допълни Бърк. — Бомбите ще избухнат след по-малко от десет минути.

Маласън седна на сгъваем стол и се зае да преглежда нещо на компютърния монитор. След малко взе мобилния телефон на масата. Прегледа номерата, записани в паметта му, и се спря на един. Няколко секунди се вглежда в този номер и накрая каза:

— Бърк, ела да видиш нещо.

Той прекрачи трупа на един от мъртвите терористи и подаде цял наръч оръжие на Киндър. После застана над Маласън и погледна в дисплея на мобилния телефон.

— Какво е това? — попита той.

— Ти ми кажи — отговори тя.

Бърк отново огледа списъка на номерата и разпозна един от тях — този, който беше трайно запечатан в паметта му и на който беше звънял досега само четири пъти, откакто знаеше за него.

— Вземи го с теб — каза той и върна телефона на Маласън. — Когато се върнем, трябва да проверим на кого са звънели от него и кой му е звънял. Помоли Гърка да ти помогне.

— Да му казвам ли защо го правим?

— Няма нужда.

Бърк се обърна към останалите от групата и извика:

— Товарете багажа и да изчезваме оттук. Имаме по-малко от четири минути да стигнем до колата.

„Безшумната шесторка“ напълни тежките чанти с оръжие, амуниции, записки и папки, всеки от екипа метна по една на рамо и тихо и бързо излязоха от палацото, построено така, че да издържи на изпитанието на времето, но не и на десетина парчета мощен пластичен експлозив.

След като всички се качиха в микробуса, Киндър, седнал зад волана, включи на скорост и подкара бавно по уличката. Минути по-късно експлозията озари нощното небе и изпочупи стъклата на прозорците на къщите в радиус от километър и половин, задейства алармите на колите и детекторите за пожар. Взривът беше толкова силен, че от ударната вълна микробусът се килна на една страна. Киндър стисна здраво волана и се отправи на север, към магистралата, която щеше да ги изведе от центъра на Флоренция.

Те оставиха след себе си шестнайсет мъртви последователи на Раза и едно унищожено имение. Седнал на предната седалка, Бърк беше потънал в мислите си, доволен от успеха на мисията, но в същото време озадачен от информацията, събрана от мястото. Той се загледа в пейзажа навън и сутрешното слънце, което се беше показало срамежливо на хоризонта, но още не беше готово да изгрее и да посрещне новия ден. Бърк извади мобилния телефон от куртката си, подържа го за миг, след което набра един номер.

Аз вдигнах след второто позвъняване.

— Подаръкът е опакован и платен — изрече Бърк.

— Добре — отвърнах. — Всички ли успяха да излязат, преди да затвори магазинът?

— Дори ни остана време.

— Значи всичко е минало добре — отговорих и понечих да приключа разговора.

— Не всичко.

Спрях се и се облегнах назад в стола си.

— Още съм на линия — казах.

— Има проблем.

— Какъв проблем?

— Вътрешен е?

— Колко вътрешен?

— Още не знам. Но достатъчно.

Затворих телефона и го оставих на масичката за кафе вляво от мен. Облегнах си главата на дебелата възглавница. Лявата ми ръка беше превързана и бинтована и още подута от огнестрелната рана. Загледах се навън, към градината във вилата на Анджела. Сам в нейната стая за гости. Сега вече знаех, че трябва да се боря не само с Раза, неговата клетка, с Владимир и неговата руска мафия.

Сега вече знаех, че предателят е в моя лагер.

38.

Рим, Италия

Двама души завързаха с тиксо Сантос за тръбата на парното до стената на тясното мазе.

— Ако хората ми разберат за това, ще си имаш сериозни неприятности — каза Сантос на Раза. — Няма нужда от подобни неща. Ако искаш нещо от мен, кажи ми, но не ме връзвай за тръби.

— Ти нямаш никакви хора — отвърна атентаторът. — Ти си само един прост оръжеен трафикант. Такива като теб с лопата да ги ринеш.

— Може да е така, а може да не е — отвърна Сантос, все още в неведение какво иска от него другият.