Вълка

— Да, излиза на една тясна пътека-уличка, която отвежда към по-широката улица срещу сградата на съда.

— Не мисля да го използвам. Искам да знам, в случай че се опитат да ни изненадат в гръб.

— Да не ги чакаме да ударят първи. — Тя стана и излезе от сепарето. Отвори дамската си чантичка и извади деветмилиметров пистолет. — Ако не си въоръжен, имам и втори.

Усмихнах се, излязох от сепарето и извадих глока от кобура на бедрото ми. Огледах ресторанта, за да се уверя, че останалите клиенти са още по масите, а сервитьорите — на мястото им.

— Триста евро ще стигнат ли за сметката? — попитах и бръкнах за портфейла.

— Няма да плащаш нищо — отвърна Анджела, вперила очи в колата отвън. Бавно, с отмерени крачки, тя тръгна към външната врата на заведението. — Ти си в моя град и аз черпя.

— Когато излезем, аз ще се заема с онези в колата. Твоите хора ще ни прикриват. Ако стане напечено, ти изчезвай оттук.

— Хубав план, но нямам намерение да го следвам. Иначе е хубав план.

Хванах ръката ѝ и я погледнах в очите.

— Ако нещо се случи с теб, баща ти ще ме убие или ще нареди да ме убият.

Анджела се разсмя.

— Баща ми иска да те убие още откакто отказа да се ожениш за мен.

Тя се доближи до мен и ме целуна по устните. После бавно се разделихме и всеки от нас тръгна към вратата.

Излязохме от ресторанта спокойно и непринудено, като държахме пистолетите ниско встрани, с цевите надолу. Анджела ме хвана под ръка. Улицата беше пуста. Светлината на уличните лампи беше замъглена от влагата. Излязохме на тротоара, Анджела беше облегнала глава на рамото ми и беше скрила оръжието зад кръста си. Продължихме да вървим. В същото време четирите врати на седана рязко се отвориха. Четирима мъже, всички до един с внушителна физика, изскочиха от колата, сякаш вътре беше избухнал пожар. Насочиха към нас оръжие. Аз леко пристъпих пред Анджела, за да я предпазя от неприятелския огън, вдигнах глока и стрелях два пъти по мъжете, които вече бяха на по-малко от десет метра. Куршумите зачаткаха по паважа, вдигайки облачета прах и отломки.

Някой от тъмното стреля и улучи.

Скрити дълбоко в сянката на Съдебната палата вляво от нас, Брунело и Манцо уцелиха мишените си с хирургична и смъртоносна прецизност. Всичките им куршуми попаднаха в главата или сърцето на жертвите. Само след броени секунди четиримата мъже лежаха на земята мъртви или умиращи.

Всичко стана за по-малко от три минути. Четиримата стреляха пет-шест пъти, но напосоки, без да улучат никого от нас. Погледнах към труповете им и веднага разбрах, че не те са истинските убийци. Те бяха жертвените агнета, пратени да ме заблудят, да ме накарат да си помисля, че всичко е завършило успешно, докато в действителност не беше.

— Засада! — извиках на Брунело и Манцо.

— Уличката до съда — обади се Анджела. — Или вратата, водеща към кухнята на ресторанта. Това са единствените места, от които могат да излязат зад нас.

— Дали някой от ресторанта няма да се обади на ченгетата? — попитах.

— Не, не и тук — отвърна тя.

Улицата беше необичайно тиха. Нямаше минувачи, нито коли. Сякаш се намирахме в изоставена част на града. Хвърлих поглед към Анджела, която беше застинала и се ослушваше и за най-лекия шум. Тялото ѝ беше като на котка, преди да скочи върху жертвата си. Брунело и Манцо останаха скрити под булото на тъмнината, някъде зад мен.

Тогава се чуха нечии стъпки. Вървяха към нас — от уличката и от задната врата на ресторанта. Може би бяха осем стрелци, може би повече. Това не беше работа на Раза, миришеше ми на руската мафия. Само Владимир можеше да жертва с лека ръка четирима души, за да ни заблуди, че покушението срещу нас е минало.

Макар и вътрешно да се възхищавах на дързостта и бруталността на този ход, аз никога не бих постъпил по подобен начин. Никога не бих вербувал някого в моята организация само за да послужи за примамка, за пушечно месо. По движенията, по лошо скроените дрехи и по неспособността им да уцелят две неподвижни мишени от близко разстояние, беше ясно, че четиримата млади мъже на земята бяха аматьори, които се бяха хванали на обещанието за бързо израстване в криминалната кариера. Навярно дори не им бяха платили за задачата, а седанът беше откраднат от съседните улици на иначе заможния квартал.

— Качи се в колата — казах на Анджела и посочих натам с пистолета. Четирите врати на седана стояха още отворени. — Ние тримата ще те прикриваме.

— Те са ми ценни, а ти си ми партньор. Няма да ви оставя сами. Но съм очарована от проявената от теб загриженост.

— Не ти казвам да бягаш. Качи се в колата и се насочи към стрелците. Включи фаровете на дълги светлини и стреляй към уличката. Дръж шофьорската врата отворена.

Анджела тръгна към паркираната кола.

— Но защо? — попита.

— Защото ще скочиш от колата миг преди тя да навлезе в уличката.

— А тези, които ще излязат от ресторанта?

— Твоите хора имат по-добра позиция да ги пресрещнат. Щом видят колата да се движи, те ще знаят какво да направят.

— Ти къде ще си?

— Зад теб и ще те прикривам.