Вълка

— Не това имах предвид — отвърнах. — Просто исках да попитам колко достоверна е била информацията, която ви е давал досега.

— Никога не ни е навеждал на фалшиви следи.

— Какво е открил той?

— Преди три вечери ченгетата от антитерористичния отдел на римската полиция нахлули в конспиративна квартира, близо до Виа Венето. Арестували трима души и конфискували няколко лаптопа, Франтони разпознал в един от арестуваните член на клетката на Раза. Онзи стоял ниско в йерархията, но се намирал в групата от доста време и можело да е дочул нещо интересно.

— Полицията не откри нищо на мястото на последния атентат — казах аз.

— Да, и информацията, която Франтони получил от терориста, може да не доведе до нищо, но си струва да я проверим.

— Каква е тя?

— Скицник, който много прилича на този, който открихме на гарата. — Анджела замълча, когато сервитьорът дойде с голяма купа салата е пиле, лимон и броколи на нея, а на мен — стейк пицайола и печени картофи. Двамата отказахме пипера и тихо изчакахме сервитьорите да се отдалечат от масата ни. — Задържаният казал на Франтони, че скицникът принадлежи на Раза.

— Какво имаше вътре?

— Рисунки е въглен, също като в първия. Реплики на творбите на Микеланджело, Караваджо и Рафаел заедно с негови записки.

— Раза обича изкуството, но мрази света.

— Той може да реши да унищожи това, което обича — отвърна Анджела. — Ако можем да си направим някакъв извод от скицниците, то е именно този.

Няколко минути се умълчахме, докато се хранехме. В компанията на Анджела ми беше уютно, както винаги. Чувствах, че мога да сваля гарда. Надявах се да не греша. Не се доверявам лесно на хората. Човек не достига върха на кариерата в средите на организираната престъпност, като се доверява на всеки срещнат. Не можех и да не си давам сметка за жестоката истина — че зад красотата и чара на тази жена се криеше бруталният водач на една от най-многобройните престъпни групировки в света. Камората участваше в толкова много сфери, легални или не, че си бяха спечелили от полицията и службите на закона прякора „Октопода“.

Наред е това оставаше и въпросът за „къртицата“, която се намираше или в моята организация, или в някой от другите синдикати. Мисълта за предател в моите редици ме беше плашила винаги и аз правех всичко възможно, за да предотвратя подобна опасност. Всички шефове на мафията са обсебени от мисълта за предателство и подозират всеки — като се започне от близкото им обкръжение и се стигне до онези в периферията. Причините и мотивите някой от съюзниците ти, бизнес партньорите или съветниците ти да те предадат са много елементарни — пари, власт. Понякога го правят от завист, друг път, за да поправят някаква несправедливост според тях. Откриеш ли Юдата, всичко си идва на мястото.

Давах си сметка, че всеки би имал причина и интерес да ме отстрани от пътя си.

Бащата на Анджела може и да ѝ беше позволил да си партнира с мен, докато в това време можеше необезпокоявано да действа подмолно зад гърба ми и да уговаря сделка с врага.

Чичо Карло не беше много склонен да жертва хората си в дълга и кръвопролитна война, но пък много по-охотно би приел пари от руснаците.

Анджела може да се беше съгласила да ми помогне, за да ме държи под око в Италия, в нейния обсег, което беше доста удобно, ако решеше да ми устрои капан.

Или пък можеше да е всеки друг от босовете на престъпните синдикати, присъствали на първата ни среща. Всички те имаха доста силни мотиви да ме ликвидират.

С други думи, всеки по всяко време можеше да забие нож в гърба ми.

— Франтони ни каза и нещо друго — продължи Анджела.

— Какво?

— Преди два дена полицията откри нещо във Флоренция. В една кола, паркирана пред конспиративната квартира на Раза, близо до Порто Векио.

— Какво?

— Няколко картички с фотографии на „Давид“. Самите картички не са нещо особено, но все пак…

— Раза на практика живее в музеите, те са му като втори дом — отвърнах. — Той планира терористичните си атаки в галериите на музеите. Не бих се изненадал, ако реши да взриви някой от тях.

— Може би — отвърна Анджела. — Или може да са си само обикновени картички.

Огледах ресторанта. Когато влязохме, беше пълен с хора, но сега бяха останали само няколко двойки. Двамата с Анджела седяхме с гръб към стената, с лице към улицата. Беше десет часът и няколко минути, а тази част на Неапол, обикновено много оживена и шумна, беше пуста. От мястото си виждах стъпалата на сградата на съда и от другата страна тясната уличка, която водеше към старата железопътна гара.

Тогава забелязах една кола, последен модел „Мерцедес“, седан с четири врати, със затъмнени стъкла. От двата му ауспуха излизаха бели облачета дим.

— В момента само гадаем — продължи Анджела. — Трябва да се доберем до надеждна информация, и то час по-скоро.

— Бодигардовете ти къде са сега? — попитах, без да отмествам поглед от прозореца. Дали паркираната кола беше само примамка? Дали убийците щяха да се появят от друга посока?

Анджела бързо проследи погледа ми.

— Ако има проблем, за петнайсет секунди ще са тук.

— Задният вход на заведението през тоалетната ли е?