Вълка

Сблъсъкът беше внезапен и силен. Стрелецът загина мигновено, а тялото му беше смачкано от скърцащите гуми и очуканата стомана. От удара мерцедесът отхвръкна настрани и падна през бетонната ограда, след което полетя надолу и няколко мига по-късно се заби в улицата с трясък. Резервоарът му избухна в огън и дим.

Тримата мъже вътре бяха мъртви.

Мустангът на Големия Майк едва не последва седана — предницата му увисна във въздуха. Колата беше смачкана и направена на решето от куршумите, гумите бяха изтъркани до метал, от двигателя излизаше дим. Гюрукът на мустанга беше изхвръкнал чак до другата стена.

Главата и гръдният кош на Големия Майк лежаха в купчина разбити стъкла. Тялото му беше мокро от кръв и едното му око беше затворено. Той бавно и предпазливо си пое дъх, като всяко вдишване беше болезнено като удар с юмрук. Силният дъжд барабанеше по главата и по гърба му.

Големия Майк си пое дълбоко дъх, потупа капака на колата, сякаш я похвали, след което напусна този свят.

42.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

— Какво ти обещаха? — попитах аз Джими. — Какво толкова ти предложиха, което да те накара да обърнеш гръб на семейството и на мен?

Джими се беше вторачил в мен, тялото му беше неподвижно като камък. Намирахме се в библиотеката на голямата къща на брега, заобиколени от библиотечни секции от пода до тавана, на които бяха подредени всякакви книги, от класика до най-новите трилъри. В центъра на голямата стая имаше две големи дъбови маси, заобиколени от ръчно изработени дървени столове. Върху всяка от масите имаше шахматна дъска — на едната фигурите бяха изработени като герои от разказите за Шерлок Холмс, а на другата — като италиански средновековни рицари. С Джими бяхме прекарали много часове в тази стая с големия панорамен прозорец с изглед към океана. Тук четяхме, водехме безкрайни шахматни двубои и разговаряхме с часове — аз се учех да комуникирам с глухонямото момче, което приемах за свой брат.

— Искаш ли да отговоря вместо теб? — попитах го. — Защото мисля, че знам какво те е накарало. И то няма нищо общо с Владимир или Раза. Не е заради твоите отношения със семейството или заради войната изобщо. Заради мен е. Винаги е било заради мен.

Станах от масивния дървен стол и се приближих до двойната врата, която извеждаше към красивата градина. Застанах до инвалидната количка на Джими е ръце в джобовете и се загледах в плажа. По това време беше пълно с кучета, които тичаха по пясъка, ловяха фризбита и топки за тенис, а стопаните им се забавляваха заедно е тях.

— Разбрах — продължих. — Аз получих това, което ти искаше и желаеше, но нямаше да се сбъдне — контрол над фамилията. Това беше твое наследствено право, не мое. Но ти продължи, през всичките години се преструваше, независимо кой от двамата беше шеф на организацията, че искаш само да бъдеш изслушван, да се съобразяват със съветите ти, да се допитвам до мнението ти. В същото време обаче държеше да си начело, а аз бях пречката това да се случи.

Джими погледна към мен и аз видях, че очите му са пълни със сълзи. В същото време погледът му беше изпълнен е гняв. Тялото му леко потрепери и той стисна облегалките на инвалидната количка.

— Решението не беше мое — казах колкото на него, толкова и на самия себе си. — Баща ти направи този избор. Правилно или не, но той така реши. Ако бях отказал, той щеше да моли друг, тук или в Италия, без значение. Но нямаше да си ти шефът, колкото и да му се искаше да е така. И двамата с теб знаехме как ще се стекат събитията още от деня, в който дойдох да живея при вас. И сега се питам дали от самото начало си планирал да ме предадеш, търпеливо изчаквайки удобен момент, дебнейки подходяща възможност да удариш. И ето че Владимир се появява с предложение, за което ти винаги си мечтал — да ме отстраниш от пътя си.

Джими поклати глава, като от резките движения количката помръдна. Аз се обърнах, наведох се и доближих лицето си на сантиметри от неговото.

— Това някак мога да го разбера — добавих тихо. — На твое място сигурно щях да постъпя по същия начин. Но защо и семейството ми, Джими? Лиза, Пола, Санди бяха убити и аз искам да разбера от тебе истината — имаш ли нещо общо със случилото се на самолета?

Джими широко отвори очи от ужас и само дето не скочи от количката, стисна толкова здраво ръцете ми и рязко и енергично поклати глава. Очите му бяха пълни с мъка, съизмерима само с болката, която беше изпитал от смъртта им.

Освободих се от хватката му и отстъпих назад.

— Винаги съм вярвал, че ги обичаш не по-малко от мен — казах. — Спокоен съм, че поне това не е било лъжа.