Внимавай в картинката

— Всъщност, Четири, ти дойде в много неподходящ момент. — Съчувственият тон на Девлин нямаше нищо общо с ликуването му. — Съпругата ми и аз сме тръгнали към града. Така че се омитай.

— Към града ли? — Медоу едва сега чуваше за това.

— Трябва да вземем лекарствата, които ти предписаха — каза Девлин.

Главата я болеше, но не много, но когато понечи да го каже, срещна предупредителния поглед на Девлин.

Хубаво. Отиваха в града.

— Можем да купим един екземпляр от „Тайната градина“, докато сме там.

— Още една причина да се отиде в Амелия шорс — каза той с почти недоловимо раздразнение.

— Страхотно! — усмихна се Четири. — Ще дойда с вас.

— Не, няма да стане. — Девлин беше категоричен. — Отиваме с джипа. Няма място за теб, няма задни седалки.

— Девлин, този тон не ми харесва! Не можеш да ме дразниш с новините за брака си, а после да се отървеш от мен! Трябва да поддържам репутацията си на клюкар, все пак. Дойдох тук с кола. Ще се върна с нея в града. — Четири се засмя тихо и отпи нова глътка, този път по-внимателно. — Докато обаче още сме тук, можеш да ми разкажеш някои пикантни подробности за романса на века.

— Май не разбирате от намеци, а? — възхити се Медоу на непукизма му.

— Скъпа моя, ако човек обръща внимание на всяка обида на Девлин, току-виж започнал да си мисли, че не е харесван. Всъщност, аз съм най-добрият му приятел.

Девлин изсумтя.

— Ако не съм аз, то кой е тогава? — предизвика го Четири.

— Съпругата ми — отвърна Девлин.

— То-о-лкова е романтично — започна Четири.

Но Медоу не беше подготвена да съчинява истории за плажни запознанства и размяна на целувки, преди да са се уговорили с Девлин, и определено не можеше да си представи да се разпростира на дълго и на широко в абсурдни метафори за това как са лежали из храстите в тайна градина зад една срутена къща и са се любили… поне не и докато не го обмислеше.

— Значи твоето семейство е притежавало Уолдемър Хауз?

— В продължение на повече от сто години. — Гордостта на Четири се развя като флаг. — Уолдемър Хауз е най-близкото имение до Амелия шорс, а Амелия шорс е последното и най-важно ваканционно селище за тесногръдите и въшливи с пари богаташи на Чарлстън. Семейството ми — най-тесногръдото и тъпкано с пари — е удържало това място над сто години въпреки Голямата депресия и всички видове данъци. И в крайна сметка трябваше да го продадем на най-прочутото копеле със синя кръв — простете, мадам — незаконен син — живял някога на тази земя.

— Това беше не толкова продажба — прикова го с поглед Девин, — колкото капитулация.

— О! — Медоу местеше поглед от единия върху другия, от стиснатите челюсти на Четири към безочливата усмивка на Девлин. Тяхната неприязън беше като киселина, разяждаща удоволствието й от сутринта.

Но тя беше боец. Ако се канеха да се дразнят един друг, поне трябваше да разбере защо го правят.

— Ей, момчета, много бързо се озлобихте. Какво става? Да не сте се били в началното училище?

Четири се обърна към нея изненадан, после се разсмя и се отпусна.

— По-голям съм от него и прекалено умен, за да влизам в контакт с малкия Девлин и с кокалестите му юмруци. Носеше му се славата, че разбива мутрата на всекиго, без значение на каква възраст е.

— Сериозно? — Това беше Девлин, когото тя виждаше в моментите, когато беше уязвим — зъл като помияр и опустошителен като земетресение.

— Но да не забравяме и това, че цялото семейство Фицуилям се опитваха да унищожат моето семейство и да потъпчат гордостта му в продължение на двеста години. — Усмивката на Четири стана злобна. — Безуспешно.

— Проблемът е не гордостта ти, а това че няма причини за нея. — Колкото Четири се ядосваше, толкова Девлин ставаше по-спокоен.

Очарована, тя ги гледаше.

— Наистина ли става дума за семейна вражда?

— Превърнала се в традиционна — каза Четири.

— От поколения наред — добави Девлин.

— Как е започнала? — попита тя.

Двамата мъже свиха рамене и отместиха погледи. Знаеха, но нямаше да говорят. Каквото и да бе съперничеството им, породило острата размяна на реплики, беше ясно, че е старо и ожесточено.

— Клевета? Обир? Убийство? — Тя ровеше в мозъка си за нещо, което наистина би ги разстроило толкова дълбоко. — Линчуване?

Четири отпи от питието си.

— Разтрогнат годеж — промърмори той.

Медоу седеше и чакаше останалата част от историята. Когато не последва нищо, тя попита:

— Това ли е? Семействата ви враждуват от… от…

— Двеста и петдесет години — довърши Девлин.

— Двеста и петдесет години за един разтрогнат годеж!

Двамата мъже кимнаха.

Тя избухна в смях.

— Ама че смешно!

На тях обаче не им беше смешно.

— В някогашна Америка един разтрогнат годеж е бил голям удар върху честта — произнесе сковано Четири. — Когато Джон Бенджамин, който бил богат плантатор, оказал честта да поиска ръката на Ан Фицуилям, която била негова домашна прислужница, тя приела, но после решила, че не може да се омъжи за него и го зарязала пред олтара.

— Това само показва, че Фицуилям отдавна се славят със здрав разум — обади се Девлин.