Внимавай в картинката

Идеята Девлин Фицуилям да е влюбен изглеждаше абсурдна — но той наистина беше влюбен в Медоу.

Завърза връзките на маратонките си.

Хубаво. Тази вечер щеше да я научи да му вярва. Щеше да направи онова, което се бе заклел да не прави — щеше да признае истината, цялата истина. Милата, великодушна Медоу щеше да осъзнае грешките си и щеше да остане с него.

Той излезе с намерението да провери мониторите, да види накъде е тръгнала да търси и да я намери.

Но когато стигна до помещението, екраните за наблюдение бяха черни.

Той се взираше ужасено.

Медоу ли беше изключила цялата система, за да търси необезпокоявано картината си?

Защото при хотел, пълен с гости, между които и кръстникът на Амелия шорс, Брадли Бенджамин, шансовете за неразкрит саботаж, за обир и създаване на суматоха значително се увеличаваха.

Девлин тръгна по коридора към офиса си на партера. Беше стигнал площадката на стълбището, когато видя някой да влиза в офиса му.

Извика му.

Гейбриъл му отвърна:

— Работя по въпроса! — и изчезна вътре.

Девлин хукна, вземайки по две стъпала наведнъж.

Когато наближи първия етаж, осъзна, че някой е хвърлил купчина кърпи в основата на стълбището.

Но след още няколко крачки осъзна, че това не са парцали или нечии дрехи. Червенокоса глава, която светеше с мътен блясък, крайници, свити под неестествен ъгъл и неподвижно тяло.

Медоу.

В безсъзнание.

Мили боже. Мили боже. Моля те, не, господи…

Коленичи до нея. Ръцете му трепереха, когато докосна лицето й. Беше още топло. Притисна пръсти към шийната й артерия. Сърцето й биеше. Извика я по име:

— Медоу?

Но тя не отговори.

Беше паднала по стълбите.

Малка струйка кръв се беше стекла и попила в килима под главата й.

Но той не посмя да я помръдне, защото този път… този път можеше да си е счупила врата. И наистина да се е наранила лошо.

Наведе се още по-близо.

— Медоу. За бога, не умирай. Моля те, не умирай. Обичам те.

Остана да стои там, докато линейката не дойде и не я отведе.

Но тя не помръдна. И изобщо не му отговори.

Тридесет и едно

На изток небето разсветляваше, когато Девлин влезе тихо през входната врата на „Тайната градина“.

— Как е тя? — Силуетът на Грейс се очертаваше на входа към библиотеката, беше пъхнала ръце в широките ръкави на халата си, очите й бяха разтревожени.

— Има дълбока рана на тила и много натъртвания по ръцете и краката. Казват, че е добре, но през цялата нощ я държаха под наблюдение. Д-р Апс каза, че Медоу се е удряла многократно по главата през последния месец. — Той се опита да се засмее. — Но защо тогава аз се чувствам замаян?

— Знаех си. Това момиче не би позволило едно падане по стъпалата да я обърка. Сигурно и от самолет да падне, ще се изправи.

Искаше му се само Медоу да не е чак толкова бледа, да не е чак толкова объркана за това къде се намира сега и как се е озовала там.

— Да. Тя е несломима, нали?

— Като мен.

Беше много уморен и му отне минута, за да смели наблюдението й. Грейс беше направила на Медоу най-големия комплимент. Той едва не залитна от изненада.

— Боже, майко. Ти я харесваш!

— Не я харесвам. Мисля, че лъже за половината от нещата, които казва. Облича се ужасно. Пълен шемет е. Няма елементарно благоприличие. И двамата не ми казахте нищичко за това коя е и откъде е, което ме навежда на мисълта, че родителите й може да са например серийни убийци. И освен това тя е янки. — Гласът на Грейс ставаше по-рязък с всяко следващо твърдение. После лицето й омекна. — Но те прави щастлив, така че това безочливо, неподходящо дете на осъдени янки… е чудесно.

— Благодаря ти, майко. Това е много… — Той понечи да каже „мило“.

Тя го изгледа.

— … проницателно от твоя страна. — Той се засмя и разтърка главата си. Когато беше станал от леглото и тръгнал след Медоу, й беше адски бесен, че не е признала пред него тайната си, а в момента беше готов да направи щедрия жест и да плати за лечението на майка й.

Биваше си го.

Явно и Медоу го смяташе за чудесен, а по-интересното беше, че и майка му мисли така.

— Медоу ти каза, че е художничка — каза той. — Сигурна съм, че си чувала за нея. Тя е правила тази стъклена купа, която ти сложи на полицата на камината в дневната.

— Не, не може да бъде! Тази купа е направена от Ривър Зар… — Грейс спря по средата на изречението. Погледна го. Отиде до дневната и се взря в камината. После се обърна. — Искаш да кажеш, че Медоу е Натали Зарвас?

— Натали Медоу Зарвас.

— Вярно, каза ми, че е художничка, но си помислих… Значи така. Това обяснява всичко. Нищо чудно, че е толкова ексцентрична. Ще ми е много по-лесно да го обясня на приятелите си. — Очите на Грейс блестяха доволно.

— А ние всички знаем колко важно е това. — Подигравателният му тон скри удоволствието от одобрението й.

— Приятелите ми са все важни хора.

— Важни са, защото са ти приятели.

— Както Медоу е важна, защото ти е съпруга. — По характерния й неловък начин да успокоява, Грейс отиде до него и го прегърна. — Късно е. Уморен си. Преживя шок. Иди да си легнеш.

— Добре. — Знаеше отлично, че признанието му в любов към Медоу е останало нечуто — и без отговор.