Внимавай в картинката

Виновен. Девлин едва се сдържаше. Този окаян нещастник беше виновен.

Той пристъпи навътре. Само една крачка. Ако беше направил още една, щеше да отиде и да извие мършавия врат на Четири.

— Изтъкни ми една причина да не го правя.

— Не съм виновен! Той ме накара да го направя. Господин Хопкинс.

— Господин… Хопкинс? — повтори Гейбриъл.

Вниманието на Четири се насочи към Гейбриъл.

— Той е онзи среброкос дявол с кадифения глас. Педерастът му с педераст, носи копринена пижама и когато коленете му се удрят, тънкият плат трепери. — Каза ми, че щял да ме кастрира! Или дори по-лошо.

— Виждал ли си го? — попита Сам.

— Да. Не го видях добре — седеше в сянка — но ми причини това. — Четири стисна ухото си.

Гейб се обърна към Девлин.

— Спомняте ли си, казах ви за господин Хопкинс. Ако той има пръст в цялата тази работа, значи сме в голяма беда.

— Така е. В беда сме! — каза Четири.

— Бях наел няколко от неговите хора. Явно те са в основата. — Гейбриъл погледна Сам: — Можеш ли да се справиш с проблема?

Сам кимна.

Гейбриъл се върна в коридора.

Четири следеше с трескав поглед ставащото.

— Той знае всичко, което се случва тук. Наблюдава ме. Наблюдава къщата. Разбираш ли, Девлин?

— Разбирам. Работиш за него. — Девлин почака Четири да отрече.

Но той не го направи. Единственото, което направи, беше да потвърди собственото си малодушие.

— Бях принуден! Той ще ми стори нещо, ако не намеря онази картина. Ще ме убие!

Явно Четири беше блъснал Медоу по стъпалата. Беше се опитал да й счупи врата, за да спаси своя. Малка коварна невестулка.

— Можеш да спреш да се тревожиш, че господин Хопкинс ще те убие.

— Човече. Моля те. Ще ми помогнеш, нали? — Четири имаше нахалството да го гледа умолително.

— Ти нарани жена ми. — От спомена за сгърчената Медоу до стълбището му се доплака. Вместо това той обеща: — И сега аз лично ще те убия. — Той тръгна към Четири.

Четири се опита да отстъпи. Падна на леглото. Запълзя назад.

Сам хвана Девлин и го задържа.

— Убил съм жена ти? Медоу? Кога? За какво говориш? Нищо не съм й направил! Никога не съм наранявал когото и да било! — Русата, намазана с гел коса на Четири стърчеше нагоре като въпросителен знак.

Девлин се опита да се отскубне.

— Каква отрепка си само. Очарова я. Накара я да те хареса. И после, когато разбра, че търси същата картина, която и ти, преряза маркуча за хидравликата.

— Не съм го направил. Той го направи! Той!

— А когато си я видял на площадката, си я ударил по главата.

— Не съм я докосвал, Девлин, кълна се в бога! — Като бойскаут Четири вдигна треперещата си ръка: — По-скоро ще се изправя пред господин Хопкинс, отколкото да нараня Медоу.

— Махай се. — Девлин едва говореше от ярост. — Махай се… веднага.

Четири слушаше. Слушаше добре, защото изтича до гардероба, извади дрехите си и ги хвърли на леглото.

Но продължи да говори. Бръщолевеше толкова бързо, колкото можеше.

— Чуй ме. Не съм наранил Медоу. Ако някой я е ударил по главата, по-добре се погрижи за нея, защото ако господин Хопкинс разбере, че и тя търси онази картина, ще я очисти. Не се шегувам, Девлин. Господин Хопкинс ще ме убие, ако не успея. — Четири млъкна, докато разкопчаваше куфара си.

Той погледна към Девлин, и ако Девлин не беше толкова сигурен, щеше да се закълне, че Четири говори истината.

— Девлин, честно. Господин Хопкинс ще убие Медоу… само за това, че се е опитала.

Тридесет и две

На следващата сутрин, когато влезе в офиса си, по небето бяха надвиснали облаци и сивият ден беше в пълен унисон с настроението му. Неприятно му беше, че Гейбриъл е прекарал нощта в уволнение на някои от служителите си от охраната, опитвайки се да проследи онзи, който беше изчезнал. Неприятно му беше, че Четири го е предал. Още по-неприятно му беше, че търпимостта му към слабостите на стария му приятел бяха довели до инцидента с Медоу.

А най-лошото беше, че сега виждаше изменници навсякъде. Когато Сам вдигна очи към него от бюрото си, единственото, което Девлин си спомняше, беше неговия необичаен интерес към тази картина. Имаше нещо адски странно в отношението му към тази подробност.

— Надявам се, че госпожа Фицуилям днес е по-добре, сър. — Сам изглеждаше по същия начин, както винаги — смесица от азиатски и латиноамерикански черти, спокоен, невъзмутим, ефикасен.

Но когато Девлин се върнеше от болницата и настанеше Медоу в леглото й, щеше да се поразрови малко около добрия стар Сам.

— Говорих с лекарите тази сутрин. Увериха ме, че си почива и няма други травми, освен натъртванията. Ще я взема в единайсет.

— Новините са добри, сър. — Сам стана. Изправи рамене. — Господин Фицуилям, не исках да ви будя, но имате посетител. Не искаше гостите ви да го видят, така че го поканих в трапезарията.

Девлин не беше в настроение за игрички.

— За кого става дума?

— Казва се Карик Менли.

— Карик Менли. Хубаво. Законният син на баща ми. — Нищо чудно, че Сам бе направил от това такъв голям въпрос. Той нямаше представа как ще реагира Девлин.

По дяволите, и самият Девлин не знаеше как би трябвало да реагира.