Внимавай в картинката

— Господин… Фицуилям. След като баща ми си тръгна, настъпиха тежки времена за майка ми и за мен. Нейтън изчезна не само с парите на компанията, но също така и с по-голямата част от фамилното богатство на майка ми. С част от състоянието си тя успя да запази имението и да го поддържа, но иначе изгубихме всичко. — Карик вдигна ръка. — Имахме много повече отколкото голяма част от хората, определено повече от останалите ми полубратя. Въпреки това майка ми не е човек, свикнал на икономии, а времената са трудни. Откриването на братята ми — една трудна задача, защото както много други неща, баща ми се е постарал да скрие авантюрите си — остана на втори план, докато се опитвах да се справя с положението.

— Да. Разбирам. — Девлин разбираше — макар и с неохота.

— След толкова много години това обвинение ни изненада. Майка ми не е добре и… го възприема като поредния позор, който ни е сполетял по вина на баща ми. Тя отказва да се защитава и остава на мен да изчистя името й. Единственото наследство, което ми е оставил баща ми, са братята ми. Чрез тях се надявам да открия какво означава наистина семейство.

Биваше си го, този брат на Девлин. Карик беше нахвърлял набързо житейската си история, формулира ясно положението си, разказът му бе кратък и лишен от сантименталност. В миналото Девлин беше чул достатъчно, за да знае, че Мелинда и Карик Менли са били изоставени по същия начин, както самият той. Единствената мисъл, която му мина тогава, беше само „добре“. Но това беше преди години, непосредствено след изчезването на баща му; тогава беше още много млад и наранен, знаейки, че не е бил нищо повече от една резка измежду многото, оставени върху рамката на леглото.

Сега Девлин имаше други интереси, които нямаха нищо общо с Нейтън Менли.

Бяха свързани с Медоу. Медоу и търсенето й на картината, срещу която щеше да получи достатъчно пари, нужни, за да се излекува майка й от рак. Медоу, която би направила всичко за семейството си.

Девлин се беше старал всячески да избягва полубратята си; може би трябваше да се поучи от Медоу. Може би беше време да прости.

Така че той щеше да даде на Карик информацията, която той търсеше, щеше да продължи живота си и може би някой ден щеше да организира среща на синовете на Менли в един от своите хотели.

— При последното си идване — каза Девлин, — няколко седмици, преди да избяга, Нейтън ми даде една счетоводна книга и ме помоли да я пазя, докато се върне.

Карик се приведе напред в стола си.

— Счетоводна книга? Това е повече, отколкото изобщо съм се надявал.

— Надникнах в нея — повярвай ми, искаше ми се да се окаже карта на съкровище или тайно послание, от което да разбера как да го открия.

Карик се разсмя — кратък, дрезгав смях.

— О, да. И аз съм го правил. Продължавам да мисля, че той ще… ще се върне и ще застане на прага…

Двамата братя се погледнаха, свързани от горчивите спомени, оставени от жестокия начин, по който ги бе зарязал баща им.

Между тях имаше повече общи неща, отколкото Девлин осъзнаваше, и може би животът на Карик като опозорен син е бил също толкова труден, колкото този на Девлин като копеле — Карик определено беше преживял шок, когато социалното му положение и приходите му внезапно се бяха сринали, а на Девлин това му бе спестено. Може би това, че е бил хулиган, се бе оказало предимство, за което не бе предполагал.

— Как мислиш, възможно ли е да не е оставил следа, която да води към богатството му? — Доста вероятно предположение, според Девлин.

— Баща ми — нашият баща — е направил всичко по силите си той и богатството му да изчезнат, и то изключително успешно. Но аз трябва да опитам — каза Карик просто.

С това Карик убеди Девлин.

— Счетоводната книга е твоя — каза той.

Тридесет и три

Д-р Апс завърши прегледа и сложи стетоскопа в джоба на престилката си.

— Няколко дни ще сте схваната и няма да можете да миете косата си, докато шевовете не зараснат, но като цяло падането по стълбите ви се е разминало сравнително леко.

Медоу седна в болничното си легло и се усмихна на стоящия до вратата Девлин.

— Ползата е, че успях да се измъкна от чистенето след партито.

— Оставили сме ти да минеш с индустриалната прахосмукачка — каза той сухо.

— Сериозно? — Очите й блестяха.

— Не. — Той скръсти ръце пред гърдите си и застана с разтворени крака; цялата му поза излъчваше властност. Биваше го да проявява авторитет. — Но щеше да е забавно!

Или бе изгубил способността си да въздейства, или тя не й влияеше.

— Ние нямаме индустриална прахосмукачка!

— Ох… — Тя изглеждаше оклюмала, но много по-добре отколкото беше снощи.

Ненавиждаше се, че иска да я целуне, да я прегърне, да я държи, докато се увери, че е здрава, щастлива и в безопасност.

— Спомнихте ли си нещо повече за това как стана падането? — Д-р Апс не го погледна, докато я питаше. Очевидно в нейните очи той продължаваше да бъде от мъжете, които бият жените си.

— Станах, за да… — Медоу го погледна, после произнесе бързо: — … за да потърся една картина…

Тя си пое дълга глътка въздух. Най-после беше започнала да му вярва.