Войнико, не питай!

— По-малкият му брат е ученик. Но това няма значение — все още не ми беше предложила да седна. — Това е дълга история, Тим. Защо си дошъл?

Погледнах я и казах умоляващо:

— Ейлин! — тя чакаше. Хванах се за сламката, подхвърлена в началото на разговора. — Виж какво, дори да помагаш на семейството на Дейв, вече няма никакъв проблем. Сега съм пълноправен член на гилдията и мога да ти помогна с всякаква сума, която ти е необходима.

— Не — тя поклати глава.

— Но защо, по дяволите? Казах ти — разполагам с неограничени…

— Нищо не искам от теб, Тим. Благодаря все пак. Справяме се прекрасно — семейството на Дейв и аз. И работата ми не е лоша.

— Ейлин!

— Вече те молих веднъж, Тим — изрече тя, продължавайки да стои неподвижно. — Защо си дошъл?

Ако се бе превърнала в камък, сигурно нямаше да се е променила толкова в сравнение с онази Ейлин, която познавах. Сега ми се струваше далечна и чужда.

— За да те видя — отговорих аз. — Мислех, че ти сигурно ще искаш да разбереш…

— Знам всичко — в гласа й не се забелязваше и следа от емоции. — Разказаха ми. Ти също си бил ранен, но сега си наред, нали, Тим?

— Да — бях отчаян. — Но не съвсем. Коляното ми продължава да ме понаболява и не се сгъва. Лекарите казаха, че ще си остане такова.

— Това не е хубаво.

— По дяволите, Ейлин! Недей да говориш с мен като че ли не ме познаваш! Та аз съм ти брат!

— Не. Единствените роднини, които имам и на които държа, са семейството на Дейв. Те имат нужда от мен. А ти нямаш и никога не си имал. Винаги си гледал себе си, единствено себе си.

— Ейлин! — умоляващо изрекох аз. — Знам, че ще ме обвиниш поне отчасти за смъртта на Дейв…

— Не — прекъсна ме тя. — Не можеш да промениш това, което вече е станало. Грешката беше моя. През всичките тези години се опитвах да убедя себе си, че всъщност не си такъв, какъвто изглеждаш. Мислех, че в теб има нещо, до което Матиас не е успял да се добере, нещо, на което само му трябва шанс, за да се прояви. Точно на това разчитах, когато те помолих да решиш дали да замина с Джейми. Когато ми писа за намерението си да помогнеш на Дейв бях сигурна, че онова дремещо нещо у теб се е събудило. За съжаление и в двата случая сбърках.

— Ейлин! — изкрещях аз. — Какво съм виновен аз, че попаднахме на луд? Сигурно е имало начини да го спася. Карах го да ме остави, когато ме раниха, но той не пожела. Не разбираш ли, че вината не е изцяло моя?

— Разбира се, че не, Тим — произнесе тя и аз се втренчих в нея. — Аз не те обвинявам. Ти не носиш по-голяма отговорност от полицейското куче, което е обучено да се хвърля върху всеки бягащ човек. Ти си точно това, което Матиас направи от теб — един унищожител. Вината, разбира се, не е твоя, но това нищо не променя. И въпреки борбата, която водеше с него, учението на Матиас за унищожението те е изпълнило докрай, Тим, и не е оставило място за нищо друго.

— Нямаш право да говориш така! Не е вярно! Дай ми още един шанс, Ейлин, още един шанс и аз ще ти докажа, че не е вярно!

— Много съжалявам, но е така — твърдо заяви тя. — Познавам те по-добре от всеки друг, Тим. Просто не исках да вярвам, но явно се налага. Особено сега, в името на семейството на Дейв. Те имат нужда от мен. Не успях да помогна на него, затова ще се постарая да помогна на тях. Не знам докога ще мога, но за тази цел не бива да те виждам никога. Ако ти позволя чрез мен да се добереш до тях, ти и тях ще унищожиш.

Млъкна и ме погледна. Исках да й възразя, но разбрах, че няма смисъл. Просто мълчаливо стояхме на метър и половина един от друг и се гледахме през пространството, което всъщност беше много по-голямо — една бездна, по-дълбока и по-широка от всичко, с което се бях сблъсквал досега.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваш, Тим.

Думите й ме върнаха в настоящето.

— Така е — унило се съгласих аз. — Струва ми се, че ще бъде по-добре и за двама ни.

Обърнах се и се отправих към вратата. Известно време таях надеждата, че ще ме извика да се върна. Но зад мен не се чуваше никакво движение. Минавайки през вратата, за последен път се обърнах назад.

Продължаваше да стои, без да мърда от мястото си, сякаш не ме познаваше и чакаше да си отида.

Излязох. Върнах се на космодрума съвършено разбит и самотен, самотен, самотен…

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Излетях към Земята с първия възможен кораб. Сега имах предимство пред всички, като изключим дипломатите, и се възползвах от него.

Пак си наех първокласна каюта, но се чувствах още по-самотен отпреди. Затвореното пространство на помещението приличаше на убежище на отшелник като мен, подобно на пашкул, в който имах възможност да се затворя и да се съвзема, преди да се появя отново пред хората. Защото бях напълно разголен, чак до самата същност на старото ми „аз“. Не бе останала нито една илюзия, на която да се уповавам.