Всичко наопаки

В училището, където учех някога, ни караха да си водим записки по всички предмети и ни казваха, че навиците за конспектиране после ще ни бъдат много полезни в университета. Не знам, може на някого и да са били полезни, нали не съм учил в институт, скъсаха ме при първия опит и ме запокитиха в казармата, а след казармата аз тръгнах да покорявам столицата. По реакцията на Дана обаче пролича, че в днешните училища не учат децата да конспектират.

— А защо трябва да записвам? — не разбра тя. — Имам добра памет, всичко запомням, а после го преговарям по учебниците.

Артьом се оказа по-съобразителен, той веднага прозря моя гениален замисъл за освобождаване на момичето от навика вечно да дъвче нещо вкусно.

— Павел е прав — направи той сериозна физиономия, — време е с теб да започнем да работим като големите, както е редно.

Добре. Обезпечих си плацдарма за първата половина на деня. Да можех сега някак да уредя Дана да не похапва по време на самоподготовката. Добре, ще помисля какво може да се направи. Най-простото е да поговоря с майка й, тя да забрани на домашната помощница Нина да дава на момичето храна през време, което не е определено за ядене. Но кой знае защо ужасно не ми се искаше да въвличам Лариса Анатолиевна в решаването на собствените си педагогически задачи. Нещо не ми беше по сърце тази добре гледана надменна женичка. А както успях да разбера, само тя имаше право да дава указания на Нина. Е, и татенцето, който ми харесваше много повече от съпругата му. Дали да не поговоря с него?

След обяда Дана се прибра да се самоподготвя, а Артьом предложи да поседим в неговата стая, да гледаме някакъв нов филм. Аз с удоволствие се съгласих.

Стаята му беше буквално същата като моята, в смисъл, със същите размери и същия брой прозорци, но си личете, че Артьом работи тук отдавна. Освен купените от стопаните мебели видях огромно количество лични вещи, книги, дискове, разхвърляни навсякъде дрехи и други предмети, които при необходимост човек донася от къщи, но впоследствие не ги връща обратно, а те остават на работното му място завинаги.

— Ти защо си толкова нервен? — попита Артьом, докато включваше апаратурата и поставяше диска.

Учудих се. Защо е решил така? Май се чувствах нормално.

— Не, добре съм. Защо питаш?

— Виждам — измънка неопределено той. — Нахвърли се на Дана като ястреб. Да беше се чул с какъв тон разговаряше с нея! Момичето направо се смая. Какво има, да не би някой от тукашните да те е обидил? Не обръщай внимание, те са си такива… малко невъзпитани. Аз вече свикнах, а отначало също се обиждах.

— Ама не, няма такова нещо — пламенно възразих аз, — никой не ме е обиждал. Нали ти казвам, всичко е наред. Сторило ти се е.

— Добре, извинявай. Край, сядай да гледаме.

Докато вървяха надписите, аз мислено се връщах към този разговор отново и отново и изведнъж разбрах, че Артьом не греши. Наистина съм нервен и напрегнат. Отначало тия две кокошки, бабата и майката на Юля, как беше там Олеговна, обсъждаха в мое присъствие семейните си проблеми, сякаш аз бях предмет, вещ от домакинството, а после всичките тези ядове по повод на прекалено скъпите жилища в центъра, за чието наемане нямаше да ми стигнат парите, и тъжната яснота, че не съм чак толкова богат, колкото си бях въобразил отначало…

Но филмът започна и се оказа толкова увлекателен, че аз бързо забравих своите сутрешни огорчения. След филма си побъбрихме още малко за едно друго и аз започнах да изпитвам искрена симпатия към очилаткото.

— Слушай, откъде знаеш толкова неща, че можеш да преподаваш практически всички училищни предмети? — реших се да задам въпроса, който ме измъчваше вече две денонощия.

Измъчвах се, защото по принцип бях чувал за съществуването на енциклопедично образовани хора на тази земя, но, първо, никога не бях виждал такива с очите си и второ, бях дълбоко уверен, че те не са от тукашния свят и това трябва много да им личи. Например, че са някакви разсеяни чешити, че имат много странни навици и определено не обръщат внимание на противоположния пол. С една дума, нещо не им е в ред. Докато Артьом беше абсолютно в ред, разговаряше нормално, не демонстрираше никакви странности и — естествено, ако не лъжеше — напълно редовно функционираше сексуално (имам предвид сладурчето Юленка).

— Боледувах дълго — позасмя се той. — Имах много време за четене. Семейството ни беше бедно, не можеха да купуват нови книги и аз трябваше да се задоволявам с каквото има. Прадядо ми е бил голям учен, събрал е огромна библиотека, но книгите в нея, нали разбираш, не бяха художествени. Той бил репресиран, умрял е в лагер, а библиотеката му беше останала, така че аз я изчетох цялата, и то не по веднъж. След като на четири години се научих да чета, цял живот съм чел.

— Ама наистина ли си боледувал? — попитах съчувствено. — Или просто така го каза?

— Наистина. Имах някакви проблеми с имунитета, още от раждането. Походя два-три дни на училище и после три седмици боледувам.

— А сега?