Всичко наопаки

Естествено, обидих се, задето те без никакво стеснение обсъждаха семейните си проблеми в мое присъствие. Тоест, от една страна, това, разбира се, ми беше от полза — нали трябваше да разбера какво става тук и кой какъв е, така че да изпълня поръчението на Нана, а и за самия мен беше полезно — нали ми предстоеше да работя тук, да се трудя с пот на челото, както се казва. Но от друга страна, аз да не съм някакъв неодушевен предмет, домашно животно, което нищо не разбира и от което могат да не се притесняват? Ето, и Дана не се притеснява от мен, и тези лелки — коя от коя по-възрастна, майката и дъщерята.

Дамите се заприказваха за някакви хора, чиито имена нищо не ми говореха, и аз се прибрах в своята бърлога. За днес бях планирал (във връзка с получения снощи аванс) да се поровя в Интернет и да проуча предложенията за жилища под наем. Нали трябваше да си търся ново жилище, защото бях обещал да освободя апартамента до месец.

Като имах предвид ранното начало на работния ми ден, отначало се опитах да потърся нещо по-наблизо до улицата, където живееше семейство Руденко. Половин час сън в повече е хубаво нещо, пък и е престижно да живееш в центъра. Най-малкото момичетата, с които ще се запознавам (а аз непременно ще го правя и не може да бъде другояче), няма да могат да сбърчат носле и презрително да се фръцнат, когато ги поканя у дома. А аз непременно ще ги каня, защото съм силен млад мъж със здрави инстинкти. Предложенията бяха безброй. Но и цените бяха безумни. Дори при моята заплата, която в този момент не ми се видя никак огромна. Колкото по-далече от центъра на Москва, толкова по-ниски наеми — но пък колкото по-далече от центъра, толкова по-рано трябва да ставам. Какво да избера — съня или парите? За пръв път в живота си заставах пред такъв избор и много се изненадах, когато разбрах колко трудно ми е да го направя. В края на краищата реших да не се мотая и да се поровя още, а после, въоръжен с познания по въпроса, да се обърна към агенция за недвижими имоти. Те имат своя база данни, може там да се намери нещо.

Особено интересно ми се видя едно жилище на съседната улица, ужасно скъпо, но пък в много хубава сграда: с охранявана вътрешна територия, ограда от ковано желязо, зад която се виждаха цветни лехи, с подземен гараж и разни други екстри. Бях видял тази сграда поне пет пъти точно преди два дни, докато се лутах из уличките в опити да намеря дома на Руденко. Но тъй като имах още много време до края на законната ми почивка, не се въздържах и излязох да се поразходя. Естествено, не без посока, а до въпросната сграда. Да постоя там, да я погледам, да си поговоря с охранителите, да помечтая… Нали поне мога да си помечтая? Няма да купувам, достатъчно ми е да погледам, да пипна, да помириша, да преценя.

Речено — сторено. Помолих Нина да заключи след мен, предупредих я, че ще обядвам с Дана (за да избегнем разни кулинарни волности), и тръгнах към съседната улица.

А къщата наистина беше страхотна! Направо царски дворец! Дали пък да не се разпусна и да поживея в този дворец, докато имам възможност? Да бухна в наема цялата си заплата, да се храня у Руденко — нали и без това работя без почивни дни, така че няма да умра от глад, засега нямам нужда от нови дрехи, екипиран съм съвсем прилично — вярно, всичко, което имам, след половин година ще излезе от мода окончателно и безвъзвратно и ако не си обновявам гардероба, няма да мога дори да се покажа на някое готино място — ще ме вдигнат на балон. И сладурчетата няма да искат да се запознават с мен. Няма да имам и с какво да поддържам колата — парите няма да ми стигат за бензин, да не говорим за миене и сервизни услуги. Не, жилище в такава къща не ми е по джоба.

А коварното ми въображение вече рисуваше с пълна сила сладостните картини на живота в двореца… Ето, пристигам с дама, настанявам я на огромния диван в хола, паля камината, приготвям напитките на елегантния барплот, повеждам я към спалнята, показвам й просторната баня, облицована с италиански плочки… Мечтите ми изглеждаха напълно реални, защото в Интернет бяха поместени снимки от интериора на предложения за наемане апартамент, така че бурното ми въображение се опираше все пак на факти, а не на фантазии.

— За какво си мечтаем? — чух зад гърба си мъжки глас.

Сепнах се и ядосано се извърнах, вече готов да изтърся нещо грубо и недвусмислено, но за свое учудване видях пред себе си младеж на приблизително моята възраст или малко по-голям, в милиционерска униформа с капитански пагони. Ами да, схванах веднага, богаташка сграда, привлекателна за обирджии, а пред нея е застанал мъж със спортен вид и нещо разглежда — дълго и внимателно. Какво ли разглежда, какво души? Подозренията на напетия милиционер бяха напълно разбираеми.

Реших да бъда честен. Така де, наистина нямах какво да крия.

— Ами ето, мечтая си колко хубаво би било да наема жилище в тази сграда. Тук се отдава едно, видях го в Интернет. Дойдох да проуча как стоят нещата.