Всичко наопаки

— Е, сега е съвсем друго, сега има колкото щеш имуномодулатори, медицината се развива с гигантски крачки, така че вече пет години нямам никакви проблеми.

— Артьом, а за какво ти е тази работа? — нетактично зададох следващия въпрос, който също ме вълнуваше.

— А на тебе за какво ти е?

— Е, с мен всичко е ясно, аз просто трябва да преживея някак периода на възстановяването и да припечелвам нещо. Ти обаче защо си се захванал?

— Ами какво да правя? — Той разпери ръце и се усмихна обезоръжаващо. — На кого са потрябвали днес такива като мен? Образованите са ненужни, нужни са нахакани и оправни хора, такива, които могат да правят бизнес. А аз не мога. Мозъкът ми е подреден другояче.

Това не го разбрах, но не продължих да питам. Според мен щом един човек е умен, значи е умен и може да се занимава с всичко — и с наука, и с бизнес. А Артьом несъмнено беше умен.

Стори ми се, че моментът е удобен да задам някои интересуващи ме въпроси за семейство Руденко, това би изглеждало напълно уместно, но Артьом си погледна часовника и се разбърза за някъде. Мислено се наругах за напразно похабеното време: вместо да гледам екшъни, можех да подхвана нужния ми разговор и сега вече щях да зная всичко, което вечерта трябваше да докладвам на Нана Ким. А сега щеше да се наложи да си говоря с Дана по време на масажа, както ме беше посъветвала Нана. Но как, как да я заговоря за тези неща, щом по време на обяда съм развалил настроението на момичето и то сега ми е ядосано? Наругах се още веднъж.

До вечерния сеанс за отслабване се порових отново в мрежата, обмисляйки варианти за ново жилище, и дори успях да пострелям в любимата си военна игричка. Стрелях с наушници, като бях изключил тонколоните, та звуците от изстрелите да не проникват извън стаята, и така се увлякох, че насмалко да изтърва времето за началото на занятията. Изключих компютъра и почувствах, че съм огладнял, но вече нямах време за вечеря, време беше да вървя в помещението за фитнес.

Моите опасения за Дана не се оправдаха и вместо начупена кисела муцунка видях спокойното и дори кой знае защо усмихнато личице на момичето.

— Как е настроението? — бодро попитах аз.

— Супер! — рапортува тя.

И тогава аз зададох съвсем идиотския въпрос:

— Защо?

Сякаш за доброто настроение трябва да има причини! За лошото да, трябва да има, а доброто настроение е нещо съвсем естествено.

— Татко ни похвали и каза „браво на вас“.

— Защо? — тъпо повторих аз.

— Видя нашите записки и моите дневници, харесаха му.

Да, малката, не ти трябва много, за да бъдеш щастлива. Достатъчна ти е похвалата от татко ти. Нима и аз на петнайсет години съм бил такъв? Нещо не си спомням.

Отново подишахме, после си направихме упражненията, после пуснах Дана да вземе душ и се приготвих за масажа — разгънах паравана, постлах хавлиите, всичко както трябва. Когато започнах с масажа, започнах и с въпросите.

— Дана, кой е този Ванечка?

— Ванечка ли? — попита тя. — Кой Ванечка?

— Ами баба ти каза, че смята всяка седмица да ходи на гробищата при дядо ти и при Ванечка.

— А, това е нейният най-малък син, умрял е съвсем малък, на десетина години или може би на девет.

Стана още по-сложно! Съпругът на бабата е починал, както самата тя каза, преди десет години, а кога е починал този Ванечка? Преди трийсет, преди петдесет, преди сто години?

— Тоест това е било много отдавна — уточних предпазливо.

— Ами да.

— А от какво е починал? Нещастен случай ли?

— Не, просто е починал. Бил е даун, а дауните не живеят дълго.

— И ти изобщо не го помниш?

— Какво говорите! Когато Ванечка е починал, татко и мама още не са се познавали.

Мда, отдавна ще да е било… Получава се някак странно. Абе, както и да е, моята работа не е да разбирам, моята работа е да събирам информация, а в нея ще се ориентира Нана.

— И вчера вашето семейство отиде на гробищата — казах.

— Ами да.

— А Костик и майка му не са дошли, отишли са на цирк.

— Ами да — отново потвърди Дана.

Ама тя какво, няма достатъчен речников запас ли? Аз се старая с всички сили да докарам разговора до младата майка с момченцето, а в отговор не получавам нищо, освен „ами да“.

— А те защо не са ходили на гробищата?

— Ами нали не са познавали Ванечка, както и дядо. Те изобщо не са от нашето семейство.

— А от чие са?

— Леля Лена е далечна роднина на мама, много далечна, просто се получи така, че тя дойде в Москва и остана сама с детето, така че мама я прибра да живее у нас. Всъщност мама почти не си я спомня, живели са в различни градове и по-рано дори не са се виждали, просто са чували една за друга.

Е, това вече се казва благотворителност! Някои хора не прибират в дома си дори близки роднини, а тази била почти непозната и много далечна. Може би не съм прав да коря вътрешно Лариса Анатолиевна — излиза, че не била толкова надменна, както ми се стори, а дори много добра и състрадателна жена. Не, аз нищо не разбирам от хора!

— Значи леля ти Лена не е омъжена? — продължих аз разпита си.

— Нали ви казвам — не е.