Всичко наопаки

Парите изгаряха джоба ми и аз нямах търпение да се върна в онзи красив весел живот, от който така безжалостно ме бе изтръгнал отначало оня некадърен шофьор, който се заби на кръстовището в колата ми, а после любовницата ми, която ме лиши от възможността да пестя от плащане на скъпо московско жилище. Тръгнах към клуба, който много харесвах през онзи последен период преди катастрофата, когато още бях здрав, популярен и с пари в джоба.

Много бързо се разбра, че съм направил поредната грешка. По-точно, че съм стъпил на същото погрешно място, на което бях стъпвал цял живот, вътрешно убеден, че така ще бъде винаги и нищо няма да се промени. Оказа се, че всичко се променя, дори много бързо. Клубът бе закрит, и то не временно, за тази вечер, а напълно и завинаги. Тоест беше храбро загинал в борбата или с конкуренцията, или с правоохранителната система, или с данъчните.

Е, клубовете в Москва са много и след двайсетина минути аз вече паркирах пред друг, с който ме свързваха не по-малко мили спомени. Но и тук промените ме огорчиха: нито една позната физиономия. Някак си за половин година бях успял да забравя, че модата на купонджийските места се заражда бързо и също тъй бързо изчезва. Заведението престава да бъде, както е прието да се изразяваме, патосно и постоянните му клиенти се преместват на ново, станало модерно, място. Ама и аз съм един, защо не си направих труда поне да звънна на някои приятели, за да науча къде смятат да прекарат тази вечер? Имах отговор, дори два отговора. Първо, почти всички те през тази половин година си бяха сменили телефонните номера. В тези среди да си смениш номера е нещо не просто обичайно, а практически ежеседмично действие. Просто хората са такива. Днес им се струва, че си им нужен и интересен, и са готови да пият с теб до сутринта и до следващата вечер, дават си телефоните и градят планове за захващане на съвместен як бизнес, а след три дни разбират, че изобщо не искат (или не могат) да си имат работа с тебе, така че ни най-малко не им трябваш, или ти дължат някаква сума, която няма смисъл да ти връщат, така че най-лесно е да си сменят номера и кротко да се скатаят на някое друго място. Такива случайни ненужни познанства изникват с десетки всеки ден и към края на седмицата необходимостта да си смениш номера става извънредно остра. Така че да търсиш стари приятели по телефона след половин година, е абсолютно идиотско начинание. Само няколко души от моите московски познати бяха надарени със здравословна избирателност в контактите и произтичащата от нея стабилност, но те далеч не бяха хората, с които бих могъл да вечерям днес. Какво можех да кажа на собственика на нелегалния тотализатор, щом не се биех лично? Или за какво аз, куц и с ограничени движения нещастник, бих потрябвал на собственика на клуба, в който се провеждаха закритите платени боеве? Не, на тези изобщо не им трябвах, на мен пък ми трябваше леко бъбрене в приятна непринудена обстановка и перспектива за вълнуващо запознанство с някое сладурче. Да не си помислите сега, че съм толкова лековат и всичките ми познати са пърхащи пеперудки. Аз имам двама близки приятели. По-честно ще е да кажа — имах. Тоест до един момент бях сигурен, че ги имам, но уви, оказа се, че това е останало в миналото. През първите два месеца те редовно ме посещаваха в болницата, после посещенията им станаха по-редки и накрая съвсем секнаха. Тези момчета са спортисти като мен, всички бяхме, както се казва, „в една конюшня“, но животът, сега разбрах, си е живот, той продължава дори ако по някакви причини е спрял за теб. С една дума, колкото и да е печално, този ден аз открих, че в Москва нямам близки приятели. Ще мине време и ще си намеря нови, а засега ще си търся просто приятели за едно приятно прекарване.

Като не намерих такива във втория клуб, вече се канех да отида другаде, но изведнъж усетих, че умирам от глад и ако не седна веднага на масата, чисто и просто ще ритна камбаната. Наложи се да остана. Вярно, още лелеех плахата надежда да се запозная с някое симпатично момиче, но настроението ми бързо се развали и докато поглъщах вечерята си, дори забравих да се оглеждам наоколо в търсене на подходящи кандидатури. Да, клубът вече не беше на мода и това си личеше съвсем определено. Клиентелата — съвсем различна, кухнята също не беше на предишното ниво, сервитьорите — разпасана команда и дори момичетата, които все пак успях да зърна, имаха вид на евтини, подвластни на наркотиците уличници. Всичко беше наопаки… По дяволите! Безполезно убита вечер, безполезно похарчени пари. Срещу същите мангизи бих могъл да си хапна вкъщи с разкошни продукти от близкия супермаркет.