Всичко наопаки

— Е, и — погледна ме присмехулно капитанът, — как ти се вижда? Добро впечатление ли ти прави сградата, или не особено?

— Сградата е супер. Само ме е страх, че цената не ми е по джоба. Много е скъпо.

— Защо, заплатата ли не ти позволява?

— Позволява. Точно колкото за наема е. За нищо друго не остава, дори за тоалетна хартия. Нали разбираш, някак не е приятно да живееш в такива палати и да ходиш с мръсен задник.

— Така си е — съгласи се капитанът. — Ще трябва да си потърсиш нещо по-евтино. Точно в този район ли искаш да наемеш жилище?

— Иска ми се.

— Защо така?

— Абе, работя наблизо, на съседната улица, работното ми време е от седем сутринта, така че нали разбираш — иска ми се да спестя време за път. Слушай, да не би да живееш наоколо? — сепнах се изведнъж. — Може би знаеш хора, които дават жилище на по-умерена цена?

— И къде по-точно на съседната улица работиш от седем сутринта? — продължи да ме разпитва капитанът все така присмехулно. — Хамалин в магазин ли си?

Не се обидих. Разбирах го. В Москва имах много познати и поне от половината по едно или друго време бях чувал истории за обраните им жилища, при това всички те, които свято презираха цялата милиция, се вайкаха къде е гледал участъковият и изобщо какво работи тоя човек, никога не съм му виждал очите. Ако този симпатяга с пагоните се окаже участъков, очевидно аз получавам нагледна представа как именно работи той. Ето така работи. Сигурно това е правилно.

— Не — завъртях глава и кимнах към бастуна, на който се подпирах, — не ставам за хамалин. Засега лекарите не разрешават. Виж, след годинка-две може и да мога. Но засега — не.

— Виждам — усмихна се онзи. — Е, къде тогава си намерил такава работа, че трябва да почваш още в седем? И то на съседната улица?

— Подвизавам се като домашен треньор. В едно богато семейство.

— Така ли? — Той недоверчиво повдигна вежди. — И в кое по-точно?

— Името ли искаш?

— Ами бъди така любезен, кажи ми го.

— Добре де, Руденко. Защо?

— Нищо — сви рамене той, — нормално. Документите ти в ред ли са?

Абе… не съвсем. Тоест паспорт си имам, без паспорт не може, само че регистрацията в него е съмнителна. Не, не че нещо, просто една баба по протекция на познати ме регистрира в своето жилище. Срещу пари, то се знае. Но тази баба не ми е никаква. Най-печалното е, че вече е изпаднала в такава дълбока склероза, та едва ли си спомня кого регистрира в дома си, така че ако някое добросъвестно ченге започне да проверява, като нищо може да каже, че и хабер си няма за мен и за пръв път вижда муцуната ми. И после иди, че доказвай.

Мълчаливо подадох на бдителния капитан паспорта си и замрях в очакване на неминуемата разправа.

— При кого сте регистриран? — попита той, докато прелистваше документа ми.

— При баба.

Практически не излъгах. Тя е баба, нали така? Не е девойче на нейните седемдесет и девет години.

— Родната ли?

— Малко ми е далечна — усмихнах се измъчено. — Случай, да не би да ти приличам на обирджия? Какво се заяде с мене, капитане?

— Работата ми е такава — въздъхна той, кой знае защо тъжно. — Ще имаш ли нещо против да се обадя, да уточня едно друго?

Ха така, добре се наредих. Сега той ще се обади в участъка, към който съм фалшиво регистриран, и един господ знае какво ще му наприказват там. Междувременно капитанът измъкна от планшета си огромен тефтер, потърси нещо в него, намери нужния номер и започна да натиска бутоните на мобифона си.

— Добър ден — започна той, — капитан Дорошин ви безпокои, вашият участъков. С кого разговарям? Лариса Анатолиевна? Много ми е приятно.

А пък на мене колко ми е приятно! Едва започнах работа — и вече милицията се интересува от мен. Какво ще си помислят в семейство Руденко? Сигурно ще ме уволнят още до довечера. Как можах да извадя такъв късмет?

— Лариса Анатолиевна, чувам, че имате нов човек в домашния персонал. Ами така, чу се… Работим, Лариса Анатолиевна, стараем се, пазим спокойствието ви. Какъв човек сте взели? Треньор за дъщеря ви? Да, да, в течение съм… И какво, той всеки ден ли ще идва? В седем сутринта? Да, Лариса Анатолиевна, няма хлабаво при вас. За всеки случай ми кажете как се казва, да си отбележа. Как? Да, да, записвам.

Нищо не записваше, само се взираше в многострадалния ми паспорт и се усмихваше, кротко някак и малко тъжно. В тези мигове вече почти обичах този тъжен капитан. Научи каквото му трябваше, без да ме изложи. Разбира хората човекът, не е като някои.

— Дръж. — Капитан Дорошин ми подаде паспорта. — Не се сърди.

— Ами аз не се сърдя — усмихнах се примирено. — Слушай, аз говорех сериозно за жилището. Ще ми се да намеря нещо по-близо до работата, инак трябва да ставам много рано. Няма ли да ми помогнеш?

— Едва ли — поклати глава той. — Тук е суперцентър, жилищата са много скъпи. А по-евтините са на първите етажи на сгради пред събаряне, жилища, които са били обитавани от алкохолици. Това няма да ти хареса, нали?

— Така е — съгласих се аз.

Искаше ми се да живея прилично, особено с оглед на бъдещите посещения на многобройните мацки.