Всичко наопаки

Нищо не разбрах. Какво коте? На кого го е дал? И защо? И защо е трябвало да е тъжен заради това? Човек трябва да се радва, щом е настанил животното при стопани.

— Котката ми роди. Пет котенца. Четирите ги раздадох след два месеца, за тях чакаха много хора, а петото исках да си оставя за мен, кръстих го, купих му къщичка, специална, котешка, та да си има свое място. Разбираш ли?

— Не — признах аз.

— Е, за четирите знаех определено, че ще ги раздам, затова ги отглеждах, но не се привързвах към тях. А към петото се привързах. Беше едно такова… С една дума, просто необяснимо. И ето че се наложи да го дам.

— Защо? Можеше да си го оставиш, щом толкова ти е харесвало.

— Котаракът не го прие. Фучеше, биеше го, пропъждаше го в ъгъла. Това се случва при котките. Една като не приема друга — край, нищо не може да се направи. Налага се да махнеш някоя от тях, инак няма живот.

— Какъв котарак? Нали каза, че имаш котка.

— Ами аз имам от всяка твар по две. — Той отново се усмихна. — Добре де, не се вълнувай, това са си мои проблеми.

По пътя към сградата, където на следващия ден трябваше да оглеждам жилище, както обикновено, се оставих на въображението си. Както вече казах, моето въображение е богато и не жали краските, така че ми рисуваше вълнуващи картини, на които ние с участъковия Дорошин (а в някои варианти и аз сам) залавяме убиеца маниак на местопрестъплението и спасяваме от неминуема смърт някаква красавица. Очакват ме възхищение, слава, почит и любовта на спасената хубавица, която, естествено, живее някъде близо до семейство Руденко, тоест до местоработата ми, и то сама, без родителите си, без разните там съпрузи и гаджета. С една дума, простичкият ход на мислите ми ви е ясен.

Районът не ми хареса, стори ми се някак съмнителен, но вероятно именно затова и наемът не беше безбожен, тоест щеше да ми е по джоба. Добре, утре ще видя жилището, може да е някакво необикновено, огромно или страхотно ремонтирано. Ако ли не — ще откажа веднага, ще продължа да търся, още има време. Макар че с ръка на сърцето трябва да призная, че времето не е много — нали обещах да освободя апартамента до един месец, а две седмици минаха.

Добре си спомням тези свои размисли, затова след две години мога толкова уверено да твърдя, че денят беше именно събота и именно две седмици след първия ми работен ден.

По време на вечерните занимания ми се стори, че Дана иска нещо да ми каже или да ме попита, аха-аха да го изрече, но не се решава. Аз не съм велик психолог, а още по-малко велик педагог, затова не можех да преценя как е по-правилно да постъпя: да й помогна с въпрос или обратното — да се престоря, че нищо не забелязвам, и да дам на момичето възможност само да набере смелост. Дана явно се оказа по-решителна и докато аз се лутах в съмненията си, тя успя да се освободи от своите.

— Може ли днес да приключим по-рано? — попита тя, като едва си поемаше дъх по време на упражненията със съвсем леките женски гирички.

— Защо? Умори ли се? Не се чувстваш добре ли?

— Не, съвсем добре съм. Просто исках да отида при Володя.

— Но ти и така можеш да отидеш при него — строго възразих аз, предварително разтреперан при мисълта какъв скандал ще ми вдигне татенцето заради преждевременното приключване на тренировката. — Когато свършим, ще отидеш. Какъв е проблемът? Нали винаги ходиш при него след заниманията. Или днес е по-специален ден?

— Моля ви се, Павел…

Дана остави гирите на пода и ме погледна умоляващо.

— Муза обеща да ми донесе интересна книга, само за една вечер. Ами ако не успея да я прочета?

— Муза ли? — навъсих се аз. — Коя е тази Муза?

— Съпругата на Володя. Хайде, моля ви се, това ми е крайно нужно.

— Добре, но какво ще каже баща ти? Ще ме убие, ако научи.

— Но той няма да научи! Нали не си е вкъщи. И мама я няма.

„Няма я и Юля — помислих си аз. — Тая маймунка непременно щеше да ни изпорти. Но я няма. Дали да не рискувам?“

— Но баба ти си е вкъщи. И майката на Юля, и Нина. Какво ще правим с тях? А, забравих, и онази ваша роднина, майката на Костик.

— О, те нищо няма да забележат. Лена я няма, разхождат се с Костик, леля Валя по това време гледа телевизия и не излиза от стаята си, баба също, гледа сериал. И изобщо не ги интересува.

— Ами Нина?

— Тя няма нищо да каже на татко.

— Сигурна ли си?

— Стопроцентово. Тя никога на никого нищо не казва. Според мен дори нищо не забелязва. Хайде, Павел, моля ви се! Нали виждате какъв е апартаментът ни: огромен, нищо не се вижда, нищо не се чува, никога не знаеш кой си е вкъщи и кой не е. А?

И аз се реших. Дана бързо взе душ, аз се преоблякох в своята стая и се наканих да тръгвам, но изведнъж се сетих за днешния разговор с участъковия. Из микрорайона се мотае някакъв маниак и младите момичета трябва да се пазят. Вярно, братът на Михаил Олегович живее буквално в съседната сграда, но…

Изчаках Дана в антрето, за да я изпратя. Загубата на време ще е нищо и никаква, а ще съм и по-спокоен. Пък и с чичо й ще трябва да си поговоря — да не пуска момичето само, а да го изпрати до вратата на апартамента.

— Да вървим, ще те придружа — казах и отворих вратата.