Още не беше отминал първият шок от откритието, че в семейство Руденко има и красиви (а Владимир ми се видя същински холивудски красавец) и доброжелателни мъже, когато ми се стовари шок номер две — на име Муза Станиславовна. Колете ме, бесете ме — никога не бих повярвал, че ТАКЪВ мъж може да има ТАКАВА жена. Бях готов да видя нещо като Дженифър Лопес или Анджелина Джоли, е, поне като Мерил Стрийп, тоест не толкова откровена красавица, но претъпкана с чар и привлекателност. Това, което видях обаче, беше невзрачна, дребна женица без гърди и без дупе, с бледа и с неясен цвят късо подстригана коса и бледо, неизразително лице. Виждал съм такъв тип лица и със сигурност знам, че те не могат да се оправят с никаква козметика, с никакъв, дори най-умело поставен грим, напротив, дори най-леките и деликатни багри правят грозотата на такова лице още по-забележима, а дефектите му изпъкват още повече. Освен това съпругата на Владимир Олегович беше леко прегърбена и зиморничаво се гушеше в дълъг, стигащ почти до пода шал, което я правеше да прилича на бабичка. Виж, усмивката й беше толкова слънчева и сърдечна, че аз веднага се усъмних: а дали тя знае, че е грозничка? Обикновено жените (във всеки случай онези, които познавах), които осъзнават собствената си непривлекателност, ужасно страдат от това, затварят се в себе си, а външно това се проявява в резки обноски, мрачност, нелюбезност и липса на усмивка. Вътрешните комплекси се проявяват външно в поведението и моята питомка Дана е ярък пример за това. Докато Муза Станиславовна изобщо не беше такава. А каква беше? Дори не можах да подбера определение за нея.
— Здравейте, Павел, много ми е приятно, че ви виждам. — Тя ми подаде някакво пилешко краче, тънко и студено. — Надявам се да не откажете да пиете чай с Володя, а ние с Дануся ще ви оставим, имаме много работа.
Естествено, не отказах. Освен работата, тоест разговора за маниака, ме гризеше любопитство: какви са тези хора, какво представлява семейството им, как живеят? Нали заръката на Нана Ким по това време още не беше изпълнена.
Владимир ме заведе в стая, която много напомняше стая на смахнат учен. Такива бях виждал на кино, в живота някак не беше ми се случвало. Наоколо книги, книги, книги, дискове, касети: по лавици, на бюрото, на пода, под дивана. Интересно, къде ще пием чай? На бюрото явно не стигаше мястото за подобно мероприятие.
— Седнете, Павел — посочи ми фотьойла Владимир Олегович, — сега ще пием чай. Или да ви донеса кафе?
— Не, не, чай.
Той излезе, а аз започнах да се оглеждам, но освен книги не виждах нищо друго. Наложи се да проуча заглавията. Повече от половината думи в тези заглавия не ми бяха познати, но общото впечатление беше, че става въпрос за нещо от областта на социологията. Или психологията. Тоест, нещо за поведението на човека в обществото. И никакви стихосбирки. С други думи, братът на татенцето също не изглеждаше голям ценител на поетичното творчество.
Владимир вкара в стаята масичка за сервиране на колела — с чайник, чаши и други принадлежности. Постави масичката пред моите колена, премести един стол и седна срещу мен. За мен бе предназначена красива чаша, явно от сервиз, а за себе си домакинът беше налял чай в огромно канче с обем вероятно не по-малък от литър, в което изсипа няколко лъжички захар. Никога не съм разбирал как може така да се пие чаят? Докато изпиеш една четвърт — всичко останало ще изстине и ще се превърне в безвкусна помия.
— Нали разбирате, у нас е толкова тясно, че трябва да черпим гостите с чай в походни условия — усмихна се той. — Да си говорим на „ти“, бива ли? Защото аз съм малко по-възрастен. На колко години сте вие?
— На двайсет и девет.
— Аз пък съм на трийсет и осем. Разликата не е съществена. Съгласен?
— Става — зарадвах се аз. — Володя, имам да ти казвам нещо.
На бърза ръка му разказах за срещата си с участъковия и за страшния убиец, който се разхождал из околните улици.
— Добре си постъпил, като не си казал нищо на Дана — одобрително кимна той. — Не бива да я плашим, защото съвсем ще престане да излиза от къщи и окончателно ще се превърне в затворничка. И ти благодаря, че си я придружил.
— Ти ме посъветвай дали да кажа на Михаил Олегович, или не. Ако му кажа, няма да пуска Дана навън.
— Трябва да му кажеш. — Владимир замислено поклати глава. — Впрочем, честно да си призная, аз не бих му казал — брат ми бързо взема решения и много трудно ги отменя, в уплахата си ще забрани на Дана да идва при мен и момичето съвсем ще се оклюма, а и без това животът й не е лесен, а Михаил няма достатъчния душевен финес, за да разбере това. Той смята, че ако един човек е обут, облечен, сит и има покрив над главата си, значи има всичко необходимо, за да е щастлив, а всичко останало е просто глезотия. Но пък ако премълчиш, може да стане по-лошо. Да речем, Михаил може да срещне участъковия на улицата и да научи, че ти си знаел, но не си изпълнил заръката на милиционера и не си казал нищо на никого. Какво ще стане после?
— Ще ме уволнят — оптимистично прогнозирах аз.