Всичко наопаки

По принцип в този момент трябваше да се сбогувам и да си тръгна — бях изпълнил задачата си, бях довел Дана и я бях предал лично. Но кой знае защо никак не ми се тръгваше. Пък и трябваше да издебна подходящ момент, за да си поговоря с Владимир за маниака — така, че Дана да не чуе. Затова, когато Руденко-младши отвори широко вратата и с гостоприемен жест ме покани вътре, забравих своите грандиозни (за пореден път) планове за вечерта и влязох. Подозренията ми за финансовия режим на брата на татенцето се потвърдиха веднага: тук нямаше и помен от големи пари. Стандартен двустаен апартамент с миниатюрно антре, в което с усилия се побираше един човек. Все пак странно: Михаил Олегович издържа, храни и пои не само сестра си и племенницата, но и някаква далечна роднина на жена си с нейното малко дете, а братът кой знае защо е нещо съвсем различно, макар да живее на две крачки. В този момент за пръв път в главата ми се зародиха подозрения, че в семейство Руденко не всичко е толкова гладко и наред, както ми се бе сторило в началото. Не, все пак не е точно така. Първите съмнения се бяха зародили в глупавия ми мозък в края на първата седмица, когато разбрах, че някакви твърде сложни отношения свързват обитателите на огромния апартамент — отношения, в чиято основа далеч не лежи взаимната обич. Бях забелязал косите погледи, бях улавял и самостоятелно осмислял недомлъвките и намеците им, бях се учудвал на пълната липса на интерес у тези хора към техните близки. Само един пример: занимаваме се ние с Дана във „фитнеса“, на входната врата се звъни — и момичето дори не трепва, не вдига глава, за да се ослуша и опита да разбере кой е дошъл. Само Владимир Олегович усещаше безпогрешно и винаги реагираше на неговото идване, а всички останали придвижвания, влизания и излизания на членовете на семейството я оставяха равнодушна. Е, как е възможно това? Хем тази ситуация се повтаряше ежедневно. Същото ставаше и в трапезарията, когато обядвахме с нея. На входната врата се звънеше, домашната помощница Нина отиваше да отвори, аз казвах:

— Някой дойде.

И в отговор получавах мълчаливо свиване на рамене. Сиреч, не знам и не ме интересува.

При това Юля се държеше съвсем различно. Ако при пристигането на татенцето си беше вкъщи, тя непременно се втурваше по коридора, огласявайки цялото голямо пространство със звънливото възклицание:

— Вуйчо Мишенка дойде!

Между другото, влизането на Лариса Анатолиевна не бе посрещано така помпозно и аз нито веднъж не чух Юля да я нарича „леля Ларочка“. Да не говорим, че когато от разходка или отнякъде другаде се прибираше баба Анна Алексеевна, младото сладурче изобщо не реагираше. А клетата, смазана от живота, Лена с нейния палав Костик никой в тази къща изобщо не забелязваше. С нея дори не разговаряха на масата. Поне няколкото пъти, когато се е случвало да сме заедно в трапезарията.

Вече съм казвал, че не съм велик психолог, нито велик педагог, към това мога да добавя, че не съм и велик аналитик и някак не съм свикнал да се замислям върху онова, което виждам и чувам. Тоест аз виждам добре и от слуха си не се оплаквам, всичко забелязвам, но никога не го обмислям и не се опитвам да го анализирам, както правят някои. Затова странностите, които забелязвах в дома на Руденко, кротичко се трупаха в главата ми и не ми носеха никакви допълнителни знания. И едва в момента, когато се озовах в жилището на Владимир Олегович, количеството на странностите предизвика качествени промени и ме накара да започна да мисля. То пък аз съм един мислител… горе-долу колкото съм и детектив. Силата ми е в мъжкото обаяние и в мускулите.