Всичко наопаки

— Защо? — Тя вдигна към мен изненадан поглед. — Съвсем наблизо е.

Помислих си, че не бива да й казвам за маниака — нали участъковият Дорошин ме предупреди, че не бива да всявам паника. Ще кажа на възрастните, а те нека сами решават на кого какво и как да кажат.

— Искам да се запозная с чичо ти — излъгах аз. — Защото се получава някак неудобно — работя при вас, а още не се познаваме с него. Обикновено той идва, когато тренираме с тебе, после аз се преобличам и си тръгвам, а той през това време е с родителите ти в хола или в трапезарията. Все не можем да се засечем.

В моите обяснения нямаше никаква логика, защото в задълженията ми не влизаха никакви контакти с членовете на семейството, но изтърсих първото, което ми хрумна, с надеждата Дана да не обърне внимание. И тя не обърна. Умно момиче. Просто мълчаливо кимна и тежко закрачи надолу по стълбището.

Съседната сграда се оказа през две, но пътят пак ни отне само две минути. Най-обикновен блок, девететажен, нищо особено. Когато влязохме във входа, Дана спря пред асансьора и натисна копчето, но аз твърдо я хванах за рамото.

— Пеша, пеша.

— Но… чак до шестия етаж! — възмути се тя.

— Нищо, за тебе е полезно. За сметка на недовършената тренировка.

Тя покорно въздъхна и се закатери по стълбите. Именно се закатери, този вид придвижване не би могъл да се нарече другояче; здраво стискайки перилата, Дана с усилие повдигаше на поредното стъпало прекалено тежкото си тяло. Да, май е време да включа степера, да свиква. Поначало бях планирал да въведа този тренажор към края на втория месец, все пак той доста натоварва сърцето, но сега, като гледах момичето, промених решението си. Дори не предполагах колко са отслабнали мускулите на бедрата и таза й. Трябваше спешно да предприема нещо.

През няколко стъпала тя спираше и си почиваше, аз търпеливо чаках.

— Павел, не мога повече — примоли се Дана някъде между третия и четвъртия етаж.

— Трябва — строго заявих аз. — Не бързай, не закъсняхме за самолет. Почивай си колкото трябва, докато ти се възстанови дишането. Но трябва да се качиш.

И тя се качи. И аз отново мислено се наругах, задето не засякох времето. Колко минути отне това мъчение? Двайсет? Трийсет? Трябваше да погледна часовника и да превърна изкачването до шестия етаж в поредното упражнение, резултатите от изпълнението на което бихме могли да отразяваме в нашите графики. Веднага ме споходи спасителната мисъл: ако татенцето все пак научи, че сме приключили с тренировката четирийсет минути по-рано от определеното, ще се оправдая именно с това мъчително изкачване, ще кажа, че то е част от тренировката. И между другото, няма да си изкривя душата.

На площадката на шестия етаж пушеше някакъв мъж, подпрян на извивката на перилата. Аз веднага започнах да преценявам дали прилича на маниак, но той се усмихна и каза:

— Е, най-сетне! А аз стоя тук, слушам какво си говорите и си мисля: нима Дана се качва пеша? Виж ти, качи се! Просто да не повярваш. Браво, страхотно! А вие сигурно сте Павел? — попита той и ми подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Дана много ми е говорила за вас. А аз съм Владимир Олегович, може да ми казвате просто Володя.

Отново започнах да го преценявам, но вече по друг начин. Ей богу, дори някой да ми се закълнеше, че това е роден брат на татенцето и на майката на Юленка, за нищо на света не бих повярвал. Тоест, след като се вгледаш по-отблизо, кръвното родство се забелязва, дори много ясно, но Владимир Олегович изглежда така, сякаш родителите му са същите, но е расъл и е бил възпитаван в съвсем друго семейство и дори в друга страна. Нито капка от строгата взискателност, която постоянно демонстрира татенцето, нито грам от префърцунеността и двуличието, които буквално извират от онази там Олеговна. Открита усмивка, весели и умни очи, приветлив глас. Може би работата е в парите? Татенцето и Олеговна (абе дявол да го вземе! Името на Юлината майка постоянно ми се губи) живеят в разкош, оттам и маниерите им, а виж, тяхното братле, както личи от дрехите му и от водещата към апартамента врата, съществува в съвсем различен финансов режим.