Всичко наопаки

— Правилно. Затова ще трябва да му кажеш. Да предположим, че му кажеш. Какво ще стане после?

— Михаил Олегович ще заключи Дана.

— И това е вярно. Значи какво трябва да направим?

— Да му обясним, че Дана не бива да бъде заключвана вкъщи, защото посещенията у вас са единственият й отдушник, единствената й възможност да излезе на въздух и изобщо да види как изглежда улицата.

— Е, и какво ще стане, след като му обясниш това?

— Пак ще ме уволни — радостно съобщих аз. — Защото се бъркам в чужди работи и се опитвам да давам акъл на шефа си как да възпитава дъщеря си.

Странно: говорихме си за сериозни неща, но на мен ми беше весело и кой знае защо радостно. Между другото, ще отбележа: за пръв път през последните месеци.

— И това е вярно. Значи виж какво се получава: имаме две неща. Едното си длъжен да кажеш, иначе ще те уволнят. Второто трябва да кажеш непременно, но не бива, иначе пак ще те уволнят. Ако кажеш първото, а премълчиш второто, което е напълно разумно, на Дана ще забранят да излиза от къщи. На другия ден аз ще науча за това и ще започна да обяснявам на брат си, че не е прав. Но моят брат, както вече казах, много трудно отменя решенията си. Ще се запъне и никакви доводи няма да помогнат. Какъв е изводът от това?

— Не знам — обърках се аз. — Какъв е?

— Ами много прост — весело се разсмя Владимир. — Трябва да поизлъжем. Дори не да излъжем, а просто да разместим фактите. Никой няма да забележи. Аз ще изпратя Дана до вкъщи и ще си поговоря с Миша. Ще му кажа, че си искал да го дочакаш, за да му кажеш за маниака, но не си знаел кога ще се прибере, а да стоиш в чужд апартамент, без нищо да обясняваш, ти е било неудобно, затова си помолил мен да му предам за участъковия. Тъй като той ти е шеф и глава на семейството, си сметнал, че не бива да обсъждаш това с която и да било от жените, най-малкото с момичето. Не беше ли така?

— Така беше — потвърдих напълно искрено.

В тази секунда аз напълно вярвах, че всичко е било именно така. Другояче просто не би могло да бъде.

— Е, прекрасно тогава. Аз веднага ще кажа на Миша, че ти ще изпращаш Дана до нас, а вкъщи ще я прибирам аз, тогава той дори няма да успее да се уплаши.

— Е, добре, ами Юля?

— Какво Юля? — Владимир леко повдигна ясно очертаните си вежди и в гласа му аз долових хладен полъх. Какво те тревожи? Юля е голямо момиче, спокойно може да организира живота си така, че да не се връща вкъщи по тъмно. Да се прибира по-рано. Нищо няма да й стане.

Така, върху покритието на тепиха се намери още едно трънче. Чичото обожава едната си племенница и не обича твърде другата. Интересно, защо?

— Володя, жена ти каза, че имат много работа с Дана. Какво имаше предвид?

— Те винаги имат много работа. — Владимир отново се разсмя. — И двете са ми големи труженички. Но в случая става дума за „Шифърът на Леонардо“. Нали го знаеш този роман, дето е на мода сега?

Наложи се да призная, че не знам нищо за него. Дори не бях го чувал. И изобщо, не съм много по четенето… Повече обичам да гледам филми.

— Я стига, не се притеснявай. — Вероятно забеляза смущението ми той. — Романът съвсем наскоро излезе на руски, но Дана го е чела в оригинал, на английски. Тя добре знае езика, Муза отдавна й преподава. Е, та в този роман има много препратки към текстовете на Евангелието, към творчеството на Леонардо да Винчи и към историята на масонството. Дана се заинтересува и Муза й намира в разни библиотеки редки издания, където се споменават фактите, на които се позовава авторът на романа. А редките издания, нали разбираш, или изобщо не е разрешено да се изнасят от хранилищата, или ги дават с много сериозни връзки за съвсем кратко време, например за една нощ, тоест от затварянето на библиотеката до отварянето й на другия ден.

Сега разбрах думите на Дана, че леля Муза й обещала да й донесе рядка книга, и че ще разполага със съвсем малко време, за да я прочете.

Побъбрихме още малко за едно друго и аз си помислих, че е време да си тръгвам. Какво съм се разположил тук? Човекът е имал някакви собствени планове за съботата вечер, а е принуден да забавлява неканен гостенин. До ми беше толкова хубаво, че никак не ми се тръгваше…

— Май ще си тръгвам — казах неуверено и направих опит да стана от фотьойла.

— Почакай. — Владимир изведнъж стана много сериозен, макар че само преди минута и двамата се превивахме от смях след вица, който бе разказал. — Исках да си поговоря с тебе за Дана. Тя има големи проблеми. Разбираш ли за какво говоря?

— Естествено — заявих самоуверено. — Нали затова са ме наели.

Той поклати глава — или се съмняваше в думите ми, или ги отричаше.

— Наели са те, за да помогнеш на Дана да отслабне.

— Ами да. Това е нейният проблем.

Все още не разбирах какво иска от мен.

— Нищо подобно. Огледай се наоколо: хиляди, стотици хиляди хора живеят с наднорменото си тегло, и то не като на Дана, а с много по-голямо. Е, какво, те по къщите си ли стоят? Превърнали ли са се в затворници? Те спокойно си работят, ходят по ресторанти, театри, пътешестват и се чувстват прекрасно. Проблемът не е в теглото й, Паша.

— Къде е тогава?