Всичко наопаки

Той излезе, като силно тръшна вратата, и аз чух как отвън в бравата се завъртя ключът. Заключиха ме. Първите няколко минути бях в шок от думите на баща ми, бях смазан от несправедливостта на обвиненията и не разбирах защо ме сполетя това. Тоест аз разбирах какво е станало, номерата на Валентина не бяха нищо ново за мен, но не разбирах защо го направи. Винаги е правила мръсотии и на мен, и на по-големия ни брат Михаил, когато това й беше нужно и изгодно. Но днес защо? За да не трябва тя да отиде у баба ли? Ами че никой не я беше молил, никой не беше го очаквал от нея, трябваше да го направя и смятах да го направя именно аз. Нима само от лошотия, от проклетия й характер?

Във вълненията си дори не схванах веднага, че съм заключен, и целият ужас на положението ми просветна едва когато за пореден път погледнах часовника и разбрах, че е вече девет и половина и най-много след пет минути трябва да изляза, за да се срещна със Славка и да отидем на срещата. Подръпнах вратата, все още не повярвал, че не мога да изляза от стаята. Тропах по нея, после започнах да викам. Когато чух стъпките на татко, припряно заговорих:

— Татко, пусни ме, моля ти се, непременно трябва да отида у Славик! Много е важно!

— Не намери време да посетиш болната си баба — студено отговори баща ми. — Беше зает с много важни работи. Сега никъде няма да отидеш, докато не осъзнаеш цялата дълбочина на своята безнравственост.

— Всичко осъзнах, татко! Прости ми, моля ти се, всичко разбрах. Много ми се налага, това е въпрос на живот и смърт! Моля ти се!

— Когато старата ти баба боледува, също става дума за живот и смърт. Очевидно така и нищо не си разбрал. Ще стоиш вкъщи.

Колкото и да е странно, дори през ум не ми мина да обвиня Валентина в лъжа. Още тогава разбирах, че е безсмислено: Валечка беше умна и красива, Мишенка — труженик, който едновременно работеше и учеше, а аз — мързеливец, от когото не се очакваше нищо добро.

Шум от отдалечаващи се стъпки. Не ме пускат. Ами Славка? Как това кротко, възпитано момче, този пианист, ще се бие с онези отявлени хулигани? Ще се получи не честно сбиване, а побой. И аз няма да мога да го защитя. Може би ще се уплаши и няма да тръгне сам? Като не ме дочака, просто няма да отиде. Не, аз добре познавах приятеля си Славик, чувството му за достойнство нямаше да му позволи да се уплаши и да не отиде.

— Дайте ми да се обадя по телефона! — закрещях аз и отново заблъсках вратата с юмруци. — Поне ми позволете да се обадя! Пуснете ме!

— Ще минеш и без телефон — разнесе се ехидното гласче на сестра ми Валя. — Върши си важните работи, сега имаш колкото си искаш време.

Отворих прозореца и най-сериозно взех да преценявам дали мога да избягам през него, но веднага се убедих, че нищо няма да излезе. Дванайсетият етаж. В стаята, където се намирах, нямаше балкон, така че всички възможности да се измъкна, например през съседите, бяха изключени.

И тогава чух да се звъни на вратата. Славка! Колко хубаво! Не ме е дочакал на уговореното място и е дошъл, като е мислел, че съм забравил за колко часа сме се разбрали. С нова сила затропах и се развиках, но човекът, който отвори на Славка, беше по-предвидлив и разговаря с него на стълбищната площадка, като затвори след себе си вратата на апартамента. Край на всичко.

Вратата отново тропна.

— Славик ли беше? — извиках с пресипнал от крещене глас.

— Да — отговори Валя. — Казах му, че не си се чувствал добре и си си легнал по-рано.

— А той? Какво каза той? За вкъщи ли си тръгна?

Все още се надявах…

— Каза, че щом си болен, ще отиде без тебе. И престани да крещиш като недоклан, оглушахме от тебе.

Почти не си спомнях как е минала нощта, но имах чувството, че не съм заспивал нито за миг. Преди лягане ме пуснаха до тоалетната и повече не ме заключиха: след вечерните упражнения в института се върна Миша, с когото деляхме една стая.

Сутринта се оказа още по-ужасна. Още не бях изминал и половината път до училището, когато срещнах момче от нашия клас и научих, че са пребили Славка и което е най-лошо — повредили са му ръцете.

— А ти защо питаш? — учуди се съученикът ми, крачейки редом с мен. — Не беше ли с него? Нали трябваше да отидете заедно.

Какво можех да му отговоря? Че като някакво малко дете са ме наказали и не са ме пуснали да изляза? Или че „не съм се чувствал добре и съм си легнал по-рано“?

Всички ми обърнаха гръб. За момчетата се оказах страхливец и подлец. Слава не беше скрил нищо и им бе разказал подробно: като не ме дочакал на уговореното място, дошъл у нас и му казали… Всичко това изглеждаше отвратително, но в него нямаше нито капка лъжа. Наистина се бяхме разбрали, той наистина ме е чакал и аз наистина не отидох, не го предупредих, не му се обадих по телефона, не си поговорих с него и наистина му бяха казали това, което му бяха казали.