Всичко наопаки

Следователката Галина Сергеевна се въоръжи с очила, отвори бележника си и се приготви да записва. Аз я погледнах с недоумение — не разбирах какво значение може да има този факт при разследването на убийството. Въпреки това честно напрегнах паметта си и се постарах да възпроизведа тогавашния ни разговор с Нана.

— Нищо особено — свих рамене. — Тя каза, че ще помисли, ще събере някаква информация за тези хора.

— Но дали поне някои от имената й се видяха познати?

— Да, разбира се. Дори аз ги познавах, камо ли пък тя… За някого каза, че в миналото бил криминален бос, който с всички сили се стараел да изчисти репутацията си и да пробие в светското общество като пълноправен негов член.

— Ама точно така ли каза? — Галина Сергеевна повдигна очилата си и ме погледна с любопитство. — Точно с тези думи ли?

— С тези — потвърдих аз. — Добре си ги спомням.

— И за кого се изказа така?

— Е, това не помня. Галина Сергеевна, мина толкова време, разберете…

— И никакви други имена ли не си спомняш? Имам предвид от онези, които ти е изредила Юля?

— Не, не си спомням. Тогава всичко си записах и предадох листа на Нана, а след половин час ги забравих. Нима е толкова важно?

— Знае ли човек, Павлуша, знае ли. — Следователката Парфенюк въздъхна. — Ще трябва все пак да поговоря с госпожа Ким. Надявам се нейната памет да е по-добра.

Досега приемах този случай като чисто семеен, защото само членовете на семейството и домакинството са имали възможност да извършат отравянето. Но сега обмислям и друг вариант. Защото заинтересовани партньори или съперници в бизнеса като нищо може да са влезли във връзка с някого от семейството, да са му платили или обещали нещо… Всичко е възможно. Един човек е убит, цялото семейство е под подозрение, сметките се замразяват, репутацията на фирмата е разклатена. Какво по-добро за съсипването на един бизнес?

— Павлуша — строго ме погледна тя, — май ти се струва, че говоря глупости? Че това не може да бъде? Уверявам те, ако разполагаш с опитни и ловки юристи, можеш да погубиш всеки бизнес и да унищожиш всяка фирма, като имаш налице само неопределени слухове, че собственикът в миналото е имал търкания със закона. Нашето официално правосъдие демонстрира подобни трикове постоянно, вече цялата страна му се подиграва. А пък в този случай! Едно убийство не е просто някакви си търкания, хем става дума не за миналото, а за настоящето. Добре де, вече разбрах, че ти не можеш да ми помогнеш в това отношение. Ще гледам сама да се оправя. А ти продължи да ми говориш за членовете на семейството. Кое как е било, кой кого е мразел и защо. Ето, тук съм си записала, чуй: Валентина Олеговна не обичала Лариса Анатолиевна. Анна Алексеевна също не я обича. Нали така?

— Така беше.

— Владимир Олегович не е обичал Юля. Нали?

— Юля пък не е обичала Богдана.

— Ами тя изобщо никого не обичаше — ядно отсякох аз. — Освен може би Владимир. Така го гледаше, че чак мен ме досрамяваше. Все пак й е вуйчо, а тя флиртуваше с него сякаш е чужд мъж. Но обичаше и Михаил Олегович, лепеше се за него, подмазваше му се, наричаше го вуйчо Мишенка.

— Но…

— Да.

— Е, точно това е ясно — за нея богатият вуйчо е бил източник на финансиране. А какво ще кажеш за Муза Станиславовна? От думите ти излиза, че тя е същество абсолютно безобидно и беззлобно, освен това почти не е контактувала с членовете на семейството. Как се отнасяха към нея? Какво говореха в нейно отсъствие? И после, от твоя разказ напълно изпадна Елена Тарасова. Ти само спомена, че никой не й обръщал внимание, а самата тя се е стараела да бъде колкото може по-незабележима.

— Ами… — извърнах поглед аз, — нали се стараеше да бъде незабележима. Така че и аз почти не съм я забелязвал.

— Павел, не усуквай. — В гласа на следователката прозвучаха неприятни нотки. — Първо, „почти“ все пак е повече от „нищо“. И второ, за две години сигурно си видял и разбрал много неща.

Естествено, Галина Сергеевна беше права. Но толкова не ми се искаше да говоря за Лена! Старателно отбягвах дори да я споменавам и глупаво се надявах, че ще се размине. Не, не се размина. Значи Муза Станиславовна и Елена. Добре де, тогава ще карам поред. Тоест ще разказвам на следователката избирателно, не е нужно да я натоварвам с дреболии и подробности, но как да изкомандваш спомените — те текат свободно и не искат твоето разрешение…

* * *

Както вече казах, мина седмица, през която шефът обмисля моето (всъщност на Володя) предложение да водя Дана в стрелковия клуб. През тази седмица аз разбрах, че нямам търпение да чуя това решение, и то страшно искам то да е положително. Все пак щеше да е някакво разнообразие, вече съвсем се бях сдухал. Защото работата се оказа монотонна и скучна, всеки ден едно и също, никакви промени, а времето не стигаше за развлечения и личен живот. Тоест време имаше — вечерта и цялата нощ, но нали трябваше да ставам рано! Жал ми беше за себе си.

Ето защо безкрайно се зарадвах, когато Михаил Олегович заяви:

— Ще ходите. Три пъти седмично. Промених графика на занятията на Дана с Артьом. Сега и той няма да има почивни дни.