Възмездието

— Стойте! — изкрещях аз. Вече бях твърдо решен да го убия със собствените си ръце. Бях обладан от ярост, каквато не познавах, толкова различна от хладнокръвните убийства на Племето, колкото денят — от нощта. Пуснах юздите и скочих от гърба на Шън. Чух го как изпръхтя зад мен, и знаех, че ще остане неподвижен като скала, докато отново имах нужда от него.

Изправих се лице в лице с братовчеда на Ийда, така както ми се щеше да се бях изправил срещу самия Ийда. Знаех, че Нариаки ме презира, и то с основание — аз не притежавах неговото обучение, нито неговите умения, но в презрението му съзрях неговата слабост. Той се втурна напред, размахвайки меч; намерението му бе да се опита да ме посече, възползвайки се от преимуществото на по-дългата си ръка. Внезапно се видях в залата в Тераяма, тренирайки с Мацуда. Както в онзи миг, пред мен се появи образът на Каеде — тя бе моят живот и моята сила. „Довечера ще спим в Маруяма“, обещах й отново и усетих същия порив.

„Черна кръв10, помислих си аз и може би дори изкрещях към Нариаки. Имаш я ти, имам я и аз. Принадлежим към една и съща класа.“ Почувствах ръката на Шигеру в моята собствената. И после Джато се стовари точно в целта, а алената кръв на Ийда Нариаки оплиска лицето ми.

Щом Нариаки се свлече на колене, Джато удари отново и главата му се търкулна в краката ми. Очите му все още бяха пълни с ярост, а устните му бяха оголили зъбите му.

Тази картина се запечата в съзнанието ми, но почти нищо друго. Нямаше време за страх, нито за мисъл. Движенията, на които ме бяха обучили Шигеру и Мацуда, направляваха меча чрез ръката ми, но не и чрез съзнателната ми воля. След като Нариаки беше мъртъв, се обърнах към Шън. Примигвайки от капките пот, които се стичаха в очите ми, видях Джо-Ан до главата му; низвергнатият държеше и вражеския кон.

— Отведи ги настрани — извиках му аз.

Хироши се бе оказал прав относно терена. След като изтласкахме войската на Тохан и Сейшуу и започнахме да настъпваме, блъсканицата се усили. Ужасени коне се подхлъзваха в дупки, чупейки крака, или бяха насилвани да се катерят по големите камъни, поради което се плашеха, тъй като не можеха нито да продължат напред, нито да се върнат назад.

Джо-Ан се покатери като маймуна на гърба на Шън и си проправи път между биещите се. На моменти го зървах как се промъква през мелето и отвежда в гората останалите без ездачи, обезумели от паника коне. Както сам бе отбелязал, в една битка има много други задачи, освен да убиваш.

Скоро видях пред нас флаговете на Отори и Маруяма, както и герба на Мийоши. Армията помежду ни бе попаднала в капан. Те продължаваха да се бият яростно, но нямаха нито изход, нито надежда.

Мисля, че никой не успя да избяга жив. Реката бе почервеняла от кръвта им. След като всичко свърши и настъпи покой, низвергнатите се погрижиха за труповете и ги положиха в редици. Когато се срещнахме със Сугита, минахме заедно покрай тях и той успя да определи самоличността на мнозина. Джо-Ан и хората му вече се бяха погрижили за дузини коне. Сега прибираха от мъртвите техните брони и оръжия и подготвяха изгарянето на труповете.

Денят бе превалил, без изобщо да усетя — вече минаваше часът на кучето11. Битката бе продължила пет-шест часа. Армиите ни бяха приблизително равни — малко под две хиляди от всяка страна. Но Тохан бяха загубили своята, а ние имахме по-малко от сто загинали и около двеста ранени.

Джо-Ан ми доведе обратно Шън и двамата със Сугита препуснахме навътре в гората, където чакаше Каеде. С обичайната си експедитивност Манами вече бе успяла да направи лагер, да запали огън и да сгрее вода. Каеде бе коленичила на постелка под дърветата. През сребристосивите стволове на буковете виждахме фигурата й, обгърната от спуснатите й коси. Седеше безмълвна, с изправен гръб. Когато приближихме, забелязах, че клепачите й са спуснати.

Манами дойде да ни посрещне. Макар и зачервени, очите й сияеха.

— Моли се — прошепна тя. — Така е от часове.

Аз слязох от коня и я повиках по име. Каеде отвори очи и на лицето й се изписаха радост и облекчение. Тя стори поклон доземи, а устните й не преставаха да се движат в безмълвна благодарност. Коленичих пред нея, същото стори и Сугита.

— Спечелихме голяма победа — рече той. — Ийда Нариаки е мъртъв и вече нищо не може да попречи Маруяма да стане ваша собственост.

— Безкрайно съм ви признателна за верността и смелостта — му каза тя и после се обърна към мен: — Ранен ли си?

— Не — еуфорията от битката отшумяваше и вече усещах болки по цялото си тяло. Ушите ми бучаха, призляваше ми от мириса на кръв и смърт, който ме бе просмукал. Каеде изглеждаше непостижимо чиста и непокварена.

— Молех се да оцелееш — каза тя с приглушен глас. Заради присъствието на Сугита се чувствахме неловко един с друг.

— Вземете си чай — подкани ни Манами. Осъзнах, че устата ми бе пресъхнала, а устните ми — покрити със засъхнала кръв.

— Толкова сме мръсни… — започнах, но тя сложи чашата в ръката ми и аз отпих с благодарност.