Възмездието

— Доколкото виждам, нищо не е променило обичта ти към нея — отбеляза Шизука. — Тя отиде при Такео в Тераяма. Предполагам, че скоро ще се оженят… въпреки всичките ми съвети, бих добавила. Това е гибел и за двамата.

Кенджи въздъхна тихо. Шизука имаше чувството, че за миг на лицето му се мярна почти неуловима усмивка.

— Гибел може би — рече той, — но гибел, отредена от съдбата.

Двамата влязоха в къщата. Таку бе изтичал напред, за да каже на баба си да донесе вино и чаши, но Зенко остана до Кондо.

— Благодаря ви, че сте спасили живота на майка ми — каза той официално. — Задължен съм ви.

— Надявам се да се опознаем и да станем приятели — отвърна Кондо. — Обичаш ли лова? Може да ме заведеш на лов в планината. Не съм ял месо от месеци.

Момчето се усмихна и кимна.

— Понякога залагаме капани, а по-късно през годината използваме соколи. Надявам се тогава да сте все още тук.

„Вече е мъж, помисли си Шизука. Само да можех да го защитя, само да можеха да си останат деца завинаги!“

Баба й пристигна с виното. Шизука го пое от нея и сипа на мъжете. После отиде със старицата в кухнята, поемайки дълбоко въздух и вдишвайки с наслада всички познати миризми. Прислужниците — нейни братовчедки — я посрещнаха радостно. Тя искаше да помогне за храната, както винаги, но те не й позволиха.

— Утре, утре — рече баба й. — Тази вечер можеш да се чувстваш наш почетен гост.

Шизука седна в края на дървеното стъпало, което водеше от кухнята с пръстен под към главната част на къщата. Чуваше приглушения шум от разговора на мъжете и по-тънките гласове на момчетата, макар че Зенковият вече мутираше.

— Да пийнем по чашка заедно — подкани я баба й с тих смях. — Не те очаквахме, но затова пък си дваж по-добре дошла. Какво съкровище, нали? — обърна се тя към прислужниците, които с охота се съгласиха.

— Шизука е по-красива от всякога — рече Кана. — Повече прилича на сестра на момчетата, отколкото на тяхна майка.

— И както обикновено води със себе си хубав мъж — засмя се Мияби. — Той наистина ли ти е спасил живота? Звучи малко като измислена история.

Шизука се усмихна и изпи виното на един дъх, щастлива, че си е у дома, заслушана в съскавия диалект на роднините си, докато я увещаваха да им разказва новини и клюки.

— Говорят, че господарката Ширакава е най-красивата жена в Трите провинции — рече Кана. — Истина ли е?

Шизука пресуши нова чаша, усещайки как виното сгрява корема й и изпраща своето ободряващо послание до всички кътчета на тялото й.

— Нямате представа, колко красива е — отвърна тя. — Казвате, че аз съм хубава. Е, мъжете ме заглеждат и искат да спят с мен, но когато погледнат Ширакава Каеде, изпадат в отчаяние. Не могат да понесат факта, че такава красота съществува, а те никога няма да я притежават. Уверявам ви, бях много по-горда с нейната външност, отколкото с моята собствена.

— Носи се слух, че омагьосвала хората — рече Мияби. — И че който я пожелае, умира.

— Тя е омаяла чичо ти — изкиска се възрастната жена. — Само да го чуеш как говори за нея.

— А ти защо си я напуснала? — попита Кана, сръчно пускайки тънки като хартия резенчета зеленчуци в съда за попарване.

— Тя самата бе омагьосана от любовта. Отиде при Отори Такео — момъка Кикута, който създаде толкова неприятности. Решили са да се оженят. Той ни отпрати с Кондо, защото Кикута го осъдиха на смърт.

Кана изохка, опарвайки неволно пръсти.

— Оо, колко жалко! — въздъхна Мияби. — Значи и двамата са обречени.

— А ти какво очакваш? — възрази рязко Шизука. — Знаеш какво е наказанието за неподчинение — но усети парене в ъгълчетата на очите си, все едно в тях напираха сълзи.

— Хайде, стига — обади се баба й. Изглеждаше по-блага, отколкото си я спомняше Шизука. — Пътувала си дълго. Уморена си. Хапни, че да ти дойдат сили. Кенджи ще иска да говори с теб довечера.

Кана гребна голяма лъжица ориз от пръстения съд, в който го бе сварила, сипа го в една купичка и сложи отгоре попарени зеленчуци. Това бяха пролетните зеленчуци на планината — репей, папратови филизи и диви гъби. Шизука похапна там, където беше, седнала на стъпалото, както често бе правила като дете.

Мияби попита деликатно:

— Трябва да приготвя леглата… но къде ще спи гостът?

— Може да отиде при мъжете — отвърна Шизука с пълна уста. — Аз ще остана с чичо до късно.

Легнеха ли си заедно в дома на семейството й, все едно обявяваха, че ще се женят. Само че тя още не беше сигурна; нямаше да предприеме нищо, преди да потърси съвет от Кенджи.

Баба й я потупа по ръката със сияещи от щастие очи и сипа на двете по още една чаша вино. Когато останалата част от храната беше готова и момичетата отнесоха подносите на мъжете, възрастната жена се изправи.

— Ела да се поразходиш с мен. Искам да отида до светилището. Ще оставя приношение в знак на благодарност, че се върна жива и здрава.

Тя взе няколко увити в платно оризови топки и една малка стъкленица с вино. До Шизука изглеждаше някак смалена и ходеше по-бавно, благодарна, че може да се облегне на ръката на внучката си.