Възмездието

Отново се помъчи да не мисли за собственото си дълбоко неподчинение в миналото и се надяваше то да остане погребано с покойниците.

Изоставиха главната пътека и изкатервайки купчина големи камъни, поеха по друга, по-малка, която се виеше през скалиста клисура. В отдалечения си край тя кривваше за пореден път и после започваше да се спуска в долината. Шизука спря за момент, гледката винаги я омайваше — скритата долина насред суровата планинска област бе тъй неочаквана. През леката омара, получена от мъглата над потока и дима от огнищата, те отправиха погледи надолу към няколкото постройки, но когато продължиха по пътеката, които прекосяваха нивята, къщите се оказаха над тях, защитени от солидна дървена ограда.

Портата обаче беше отворена и мъжете, които я охраняваха, весело поздравиха Шизука.

— Ей! Добре дошла у дома!

— Така ли вече посрещате посетители? Доста небрежно… ами ако бях шпионин?

— Синовете ти вече ни казаха, че идвате — отвърна единият от стражите. — Видели са ви в планината.

Обхвана я сладостно облекчение. До този момент не си беше давала сметка за дълбочината на непрестанната си тревога за тях. Но те бяха живи и здрави.

— Това е Кондо… — тя млъкна, осъзнавайки, че не знае малкото му име.

— Кондо Киичи — каза той. — Баща ми беше Курода Тецуо.

Стражите присвиха очи, когато чуха името му, установиха мястото му в йерархията на Племето и го прецениха както по външност, така и по минало. Те бяха нейни братовчеди или племенници — Шизука бе израсла с тях, прекарвайки месеци наред при баба си и дядо си, изпратена тук на обучение още като дете. Когато бяха малки момчета, тя се състезаваше с тях, учеше и ги надхитряше. После животът й я отведе обратно в Кумамото и при Араи.

— Пази се от Шизука! — предупреди единият от тях Кондо. — Аз по-скоро бих спал с усойница…

— Защото само змия би се прежалила да спи с теб — отвърна тя рязко.

Кондо не каза нищо, но когато продължиха напред, я погледна, вдигайки вежди.

Отвън къщите в селото изглеждаха като обикновени чифлици със стръмни сламени покриви и загубили цвета си кедрови греди. Селскостопански инструменти, дърва за огрев, чували с ориз и тръстикови стъбла бяха складирани грижливо под навесите в края на постройките. Външните прозорци бяха обезопасени с дървени летви, а стъпалата бяха направени от грубо издялан планински камък. Но във вътрешността си къщите пазеха много тайни — скрити коридори и входове, тунели и изби, фалшиви шкафове и подове, които в случай на нужда можеха да приютят цялата общност. Малцина знаеха за съществуването на това тайно селище, а още по-малко бяха онези, които можеха да стигнат до него, при все това фамилията Муто винаги бяха подготвени за нападение. Тук обучаваха и децата си в древната традиция на Племето.

При спомена за това Шизука изпита неволно вълнение. Сърцето й заби учестено. Оттогава нищо, дори битката в крепостта Инуяма, не можеше да се сравни с наситеното вълнение на онези детски игри.

Главната постройка се намираше в средата на селото и на входа вече я чакаха членовете на семейството й, за да я посрещнат с „добре дошла“ — дядо й с двамата й синове и до тях за нейна изненада и удоволствие — чичо й Муто Кенджи.

— Дядо, чичо — поздрави тя скромно и вече се канеше да представи Кондо, когато по-малкото момче изтича до нея развълнувано и я прегърна през кръста.

— Таку! — упрекна го по-големият му брат и после каза: — Добре дошла, майко. Много време мина, откакто не сме се виждали.

— Ела тук и ме остави да те погледна — каза тя, доволна от начина, по който изглеждаха. И двамата бяха пораснали и бяха загубили детската си закръгленост. В началото на годината Зенко бе станал на дванайсет, а Таку — на десет. Даже и в мускулите на по-малкия се чувстваха сила и здравина; и двамата имаха прями, безстрашни очи.

— Расте като баща си — рече Кенджи, потупвайки Зенко по рамото.

„Наистина“, помисли си Шизука, вперила поглед в по-големия си син. Той беше копие на Араи. Таку, установи тя, имаше повече от чертите на Муто и за разлика от брат си притежаваше правата линия на Кикута, изписана на дланите му. Острият слух и разни други дарби, типични за този род, може би вече също се проявяваха. Но за това щеше да се поинтересува по-късно.

Междувременно Кондо бе коленичил пред двамата учители Муто и ги уведомяваше за своето име и произход.

— Това е човекът, който ми спаси живота — поясни Шизука. — Може да сте научили… Опитаха се да ме убият.

— Не си единствената — каза Кенджи, дирейки погледа й, сякаш за да й даде знак да замълчи; и наистина тя не искаше да казва твърде много пред момчетата. — Ще говорим за това по-късно. Радвам се да те видя.

Пристигна прислужница, за да умие праха от нозете на пътниците. Дядото на Шизука се обърна към Кондо:

— Добре си дошъл и приеми искрената ни признателност. Срещали сме се преди много години, тогава ти беше още дете и вероятно не си спомняш. Моля заповядай и сподели трапезата ни.

Когато Кондо последва стареца вътре, Кенджи попита тихо Шизука:

— Но какво е станало? Защо си тук? Владетелката Ширакава добре ли е?