Възмездието

Навън вече беше здрач. Повечето хора си бяха по домовете и вечеряха или се приготвяха за сън. При вратата на една къща излая куче и скочи към тях, но беше повикано обратно от жена, която после ги поздрави.

От гъстата гора, обкръжаваща светилището, се обаждаха кукумявки; острият слух на Шизука долови и пронизителното писукане на прилепи.

— Чуваш ли ги още? — попита баба й, взирайки се в неясните очертания. — А аз едва ги виждам! Това ти е наследство от Кикута.

— Моят слух не е нищо особено — рече Шизука. — Ще ми се да беше…

През гората течеше поток и на брега му примигваха светулки. Портите изникнаха пред тях кървавочервени на оскъдната светлина. Двете влязоха, измиха ръце и изплакнаха уста на чешмата. Коритото й бе от синкавочерен камък; охраняваше я кацнал отгоре й дракон от ковано желязо. Водата от планинския извор бе леденостудена и чиста.

Пред светилището горяха лампи, но то изглеждаше пусто. Старата жена остави приношенията си на дървения пиедестал пред статуята на Хачиман12. Поклони се два пъти, плесна с ръце три пъти и повтори този ритуал три пъти. Шизука стори същото и се улови, че моли божеството за закрила, не за себе си или за семейството си, а за Каеде и Такео във войната, която неминуемо щеше да ги погълне. Почти се засрами от себе си и беше доволна, че никой не можеше да прочете мислите й… освен самото божество.

Баба й стоеше, вдигнала очи към небето. Лицето й изглеждаше древно като лицето на издяланата статуя и също така излъчващо тайнствена мощ. Шизука почувства нейната сила и издръжливост, които отприщиха в гърдите й вълнуващ прилив на любов и страхопочитание към нея. Радваше се, че си беше отново у дома. Старите хора притежаваха мъдростта на поколенията; може би част от тази мъдрост щеше да се предаде и на младата жена някой ден.

Няколко мига останаха неподвижни, после около тях се разнесоха припрени звуци, плъзгане на врата и стъпки по верандата. Свещеникът се отправи към тях, вече в нощните си одежди.

— Не очаквах някой да дойде толкова късно — рече той. — Елате да пийнете по чашка чай с нас.

— Внучката ми се върна.

— А, Шизука! Отдавна не сме се виждали. Добре дошла у дома.

Двете поседяха със свещеника и съпругата му, побъбриха си за това-онова, наваксвайки със селските клюки. После баба й каза:

— Кенджи сигурно вече е готов за разговора ви. Не бива да го караме да чака.

Двете се върнаха обратно между тъмните къщи, повечето от тях вече потънали в тишина. По това време на годината хората заспиваха рано и ставаха призори, за да започнат пролетната работа по подготвянето на нивите и засаждането. Шизука си спомни как бе прекарвала дните си като младо момиче — нагазила до глезените в оризищата, засаждайки кълновете, споделяйки своята младост и плодовитост с тях, докато отстрани възрастните жени редяха традиционните песни. Нима вече беше твърде стара, за да участва в пролетното засаждане?

Ако се омъжеше за Кондо, щеше ли да е твърде стара, за да има друго дете?

Когато двете се върнаха у дома, момичетата почистваха кухнята и лъскаха съдовете. Таку седеше там, където по-рано бе седяла Шизука; очите му се затваряха и главата му клюмаше.

— Има съобщение за теб — засмя се Мияби. — Не иска да го каже на никого другиго, затова те чака.

Шизука седна до него и го погъделичка по бузата.

— Вестоносците не заспиват — подразни го тя.

— Чичо Кенджи е готов да говори с теб сега — каза важно Таку и после развали ефекта с широка прозявка. — Той е в гостната с дядо, а всички други вече са в леглата.

— Където е и твоето място — рече Шизука и го притегли в обятията си. Прегърна го силно и той се отпусна като малко момче, заравяйки глава в гърдите й. След малко взе да се дърпа и каза с приглушен глас:

— Не карай чичо Кенджи да те чака, мамо.

Тя се засмя и го пусна.

— Хайде, лягай си.

— Ще бъдеш ли тук утре сутринта? — попита той и се прозя отново.

— Разбира се.

Той й се усмихна нежно.

— Ще ти покажа всичко, което съм научил, откакто се видяхме последния път.

— Майка ти ще бъде смаяна — рече Мияби.

Шизука съпроводи по-малкия си син до женското помещение, където бе леглото му. Тази вечер щеше да е до него, да чува детското му дишане през нощта и да се събуди сутринта, за да види отпуснатите нозе и ръце, разрошената коса. Толкова бе тъгувала за всичко това.

Зенко вече беше в мъжкото помещение; сега го чу как разпитваше Кондо за битката при Кушимото, в която гостът се беше сражавал заедно с Араи. Долови нотката на гордост в гласа на момчето, когато спомена името на баща си. Дали знаеше нещо за действията на Араи срещу Племето, за това, че се бе опитал да я премахне?

„Какво ще стане със синовете ми?, помисли си тя. Дали смесената им кръв ще се окаже тъй пагубна за тях, както за Такео?“

Каза „лека нощ“ на Таку, прекоси стаята и плъзна встрани вратата към следващото помещение, където я чакаха чичо й и дядо й. Коленичи пред тях, опирайки чело в рогозката. Кенджи се усмихна и кимна, без да каже нищо. Погледна баща си и повдигна вежди.

— Добре, добре — рече старецът. — Трябва да ви оставя сами.