Възмездието

Не за първи път й идваше до гуша от непрестанната необходимост да се прикрива, от грубостта и бруталността. Помисли си за Шигеру и за неговото желание за мир и справедливост, за Ишида, който се опитваше да лекува, а не да убива, и почувства, че сърцето й се свива по-болезнено, отколкото й се бе струвало възможно. „Вече съм стара, каза си тя наум. Догодина ще стана на трийсет.“

Запари й на очите и тя осъзна, че ще се разплаче. По лицето й се затъркаляха сълзи и Кондо, който ги разтълкува погрешно, я притисна по-силно в обятията си. Усещаше мокротата им между бузата си и гърдите му, където се стичаха на локвичка върху яркочервените и кафеникавите изображения, татуирани по тялото му.

След известно време тя стана и отиде при водопада. Потопи платнена кърпа в ледените му води и обтри лицето си, след което събра шепи, за да отпие. Гората наоколо бе потънала в тишина, долавяха се единствено квакането на пролетните жаби и цвърченето на първите плахи цикади. Въздухът беше захладнял. Трябваше да побързат, ако искаха да стигнат до селото преди падането на нощта.

Кондо вече бе взел вързопите им и ги бе окачил на тоягата си. Сега я сложи на рамо.

— Знаеш ли — рече той, когато тръгнаха отново, повишавайки глас, за да може да го чуе, тъй като, познавайки пътеката, тя вървеше отпред. — Не мисля, че би могла да сториш зло на Такео. Не вярвам, че си способна да го убиеш.

— Защо не? — попита тя, обръщайки глава към него. — И по-рано съм убивала хора!

— Знам с какво име се ползваш, Шизука! Но когато говориш за Такео, лицето ти се смекчава, все едно ти е жал за него. А и не смятам, че някога би могла да причиниш мъка на господарката Ширакава заради обичта, която изпитваш към нея.

— Ти виждаш всичко! Знаеш всичко за мен! Сигурен ли си, че не си въплъщение на лисичия дух? — питаше се дали Кондо не бе разбрал и за връзката й с Ишида, и се молеше да не му хрумне да заговори за нея.

— И в моите вени тече кръв на Племето — отвърна той.

— Ако съм далеч от Такео, няма да се разкъсвам — рече тя. — Същото се отнася и за теб — вървя известно време мълчаливо, после добави рязко: — Предполагам, че и на теб ти е мъчно за него.

— При все това хората говорят за теб, че нямаш милост — в гласа му отново прозвуча присмехулна нотка.

— Аз пак мога да се трогна от страданието. Не от онова, което хората си причиняват заради собствената си глупост, а от страданието, наложено от съдбата…

Склонът стана по-стръмен и тя усети, че се задъхва. Не каза нищо, докато не й олекна отново, но тогава разсъждаваше за нишките, които обвързваха живота й с Такео и Каеде, както и със съдбата на клана Отори.

Щом пътеката стана достатъчно широка за двама, Кондо я настигна и закрачи редом с нея.

— Отглеждането на Такео сред Скритите, принадлежността му към воинската класа чрез осиновяването на Шигеру и изискванията на Племето са несъвместими части от неговия живот — каза Шизука накрая. — Те ще го разкъсат. А и този брак сега ще засили враждебността към него.

— Не мисля, че ще живее още дълго. Рано или късно все някой ще го докопа.

— Кой знае — отвърна тя с привидно безразличие, което не изпитваше. — Може би няма да ни се удаде — нито на мен, нито на някой друг — да го убием, защото няма да успеем да се доберем до него.

— Докато пътувал за Тераяма, — рече Кондо, — били направени два опита. И двата се провалили, при това коствали живота на трима души.

— Не си ми го казал!

— Предполагам, че не съм искал да тревожа господарката Ширакава, та да се поболее отново. Но с всяка смърт гневът срещу него нараства. Не бих искал да живея по подобен начин.

„Не, помисли си Шизука, никой от нас не би го пожелал. Ние бихме искали да живеем без интриги и подозрения. Бихме желали да спим дълбоко през нощта, без да се вслушваме във всеки непознат шум, страхувайки се от нож през пода, от отрова в храната, от невидим стрелец в гората. Поне за няколко седмици мога да се почувствам на сигурно място в тайното селце.“

Слънцето почваше да залязва, изпращайки сияйни лъчи между кедрите и потъмнявайки стволовете им. Светлината се сипеше разточително по горския листак. През последните няколко минути Шизука чувстваше, че някой ги следва.

„Сигурно са децата“, каза си тя и с внезапна яснота си спомни как в детството си самата тя бе развивала собствените си умения из същата околност. Познаваше всяка скала, всяко дърво, всяка извивка на земята.

— Зенко! Таку! — извика. — Вие ли сте?

Единственият отговор бе приглушен кикот. Стори й се, че чува стъпки — някъде в далечината се търкулнаха камъни. Децата бяха поели по краткия път към дома, тичайки нагоре по хребета и после отново надолу, докато те двамата с Кондо следваха криволичещата пътека. Тя се усмихна и се опита да се отърси от лошото си настроение. Имаше синовете си; щеше да направи онова, което изглеждаше най-добро за тях. И щеше да послуша съвета на родителите си. Каквото й кажеха да стори, щеше да се подчини. Имаше някакво удобство в покорството, а както бе казал Кондо, за Племето това означаваше всичко.