Възмездието

Намирахме се на главната улица, когато за мое удивление насред ведрата глъч чух някой да вика името ми.

— Такео! Владетелю Отори!

Гласът ми беше познат, макар че не можах да се сетя веднага кой бе притежателят му. После сладкият мирис на току-що отрязано дърво го накара да изплува в съзнанието ми — беше Широ, майсторът дърводелец от Хаги, който бе направил постройката за чаена церемония и славеевия под на Шигеру.

Обърнах глава по посока на гласа и го видях да ми маха от един покрив. Той извика отново:

— Владетелю Отори! — и песента на града бавно стихна, когато мъжете един по един взеха да оставят инструментите си и да се взират в нас.

Безмълвните им пламтящи погледи се насочваха към мен по същия начин, по който хората бяха гледали Шигеру, когато бе пристигнал на кон от Тераяма в Ямагата, вбесявайки и изпълвайки с тревога хората на Тохан, които ни съпровождаха, и по който гледаха мен, когато се намирах сред низвергнатите.

Аз гледах право напред, без да реагирам. Не исках да разгневя Акита. В края на краищата бях затворник. Но чувах как името ми се предаваше от уста на уста подобно на жужене на насекоми покрай цветен прашец.

Хироши прошепна:

— Всички познават владетеля Отори.

— Не говори — отвърнах, надявайки се хората да не бъдат наказани за поведението им. Питах се защо Широ е тук, дали са го прогонили от Средната провинция след смъртта на Шигеру и какви ли новини има от Хаги.

Араи бе разположил щаба си в малък храм на склона на хълма над града. Не беше пристигнал с цялата си армия, естествено. По-късно установих, че част от воините му все още се намираха в Инуяма, а останалите се бяха установили на лагер на половината път между Хаги и Кумамото.

Слязохме от седлата и наредих на Хироши да остане при конете и да се погрижи да бъдат нахранени. За миг той изглеждаше така, сякаш се канеше да протестира, но после сведе глава, а върху лицето му се изписа скръб.

Сакаи сложи ръка на рамото му и Хироши пое юздите на Шън. Изпитах болка, докато наблюдавах как малкият дорест кон послушно тръгва с него, отърквайки глава в ръката на Хироши. Беше спасил живота ми толкова пъти и аз не исках да се разделям с него. За първи път ме връхлетя мисълта, че може би няма да го видя повече, и тогава си дадох сметка, колко силно бе нежеланието ми да умирам. Позволих си за миг да изпитам чувството, а после издигнах своята същност на Кикута като щит около себе си, благодарен за тъмната сила на Племето, която щеше да ме крепи в тези мигове.

— Оттук — рече Акаи. — Владетелят Араи иска да ви види незабавно.

Вече чувах гласа на Араи някъде от вътрешността на храма, гневен и мощен.

В края на верандата един слуга донесе вода и аз си измих краката. Не можех да сторя кой знае какво с останалата част от себе си — бронята и дрехите ми бяха мръсни, покрити с кал и кръв. Учудих се, че Акита изглеждаше толкова спретнат след битката и преследването в дъжда, но когато ме въведе в помещението, където Араи бе събрал главните васали, видях, че всички са също толкова добре облечени и чисти.

Сред тези снажни мъже Араи бе най-снажният. Сякаш бе наедрял в сравнение с последния път, когато го бях видял в Тераяма. Победите му бяха придали тежестта на властта. Той бе изявил своята характерна решителност, завземайки управлението след смъртта на Ийда и Шигеру; беше смел, съобразителен и безпощаден, а и притежаваше качеството да кара хората около него да се чувстват обвързани и да му предоставят верността си. Недостатъците му бяха прибързаност и упорство; не беше нито гъвкав, нито търпелив, а и чувствах, че е алчен. Докато Шигеру бе преследвал властта, защото чрез нея можеше да управлява в справедливост и хармония с небето, Араи диреше властта заради самата власт.

Всичко това проблесна в съзнанието ми, когато хвърлих бърз поглед към мъжа, седнал в издигнатата част на помещението и обграден от двете страни със своите васали. Носеше изкусно изработена броня, блестяща в червено и златно, но главата му беше гола. Беше си пуснал брада и мустаци и тутакси долових мириса на парфюма им. За миг погледите ни се срещнаха, но не успях да прочета в очите му нищо друго освен гняв.

Помещението вероятно бе представлявало зала за поклонници в храма; отвъд вътрешните врати, които бяха наполовина отворени, долавях движение и шепот на монасите и свещениците, а въздухът бе наситен с мирис на тамян.

Коленичих и се прострях по очи на пода.

Настъпи продължително мълчание, нарушавано единствено от потракването на ветрилото в ръката на Араи. Чувах ускореното дишане на мъжете около себе си, ударите на сърцата им подобно на барабани, а в далечината — песента на града, който се възстановяваше. Стори ми се, че долових цвиленето на Шън откъм редиците завързани коне — нетърпеливия звук на кон, видял храна.