Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— Да, отче. Да. Знаех си, че ще ми отговорите по този начин. — Той отново се обърна към залеза. — Толкова е красиво. Какво ли ни кара да си мислим, че тия неща имат прелест, а Наклонената кула в Пиза — не? А също гущерите и броненосците. Още една загадка. — Той погледна часовника си. — Е, аз трябва да тръгвам. Закъснея ли още малко, госпожа Киндерман ще ми опява, че вечерята е изстинала. Благодаря, отче. Чувствам се по-добре… много по-добре. О, можете ли да ми направите една услуга? Да предадете вест. Ако случайно срещнете един човек на име Енгстрьом, моля, кажете му… просто кажете: „Елвира е в клиника. Добре е.“ Той ще разбере. Ще го направите ли? Разбира се, ако по някаква невероятна случайност го срещнете.

Леко озадачен, Карас отговори:

— Непременно.

— Слушайте, отче, не може ли някоя вечер да отидем заедно на кино?

Карас наведе очи, кимна и промърмори:

— Скоро.

— И вие сте като нашите равини. Стане ли дума за Месията, все това разправят: „скоро“. Слушайте, направете ми една услуга, ако обичате. Престанете с тия обиколки по стадиона, поне за малко. Просто ходете. Бива ли, отче? Намалете темпото! Можете ли да ми обещаете?

Карас се усмихна измъчено и отговори:

— Обещавам.

Детективът пъхна ръце в джобовете си и примирено се загледа в тротоара.

— Да, знам — въздъхна той. — Скоро. Винаги „скоро“.

Преди да си тръгне, Киндерман вдигна ръка и леко стисна рамото на йезуита.

— Режисьорът Елия Казан ви праща много поздрави.

Карас постоя, гледайки как детективът се отдалечава по улицата. Гледаше го с обич и с изумление пред лабиринтите на сърцето и чудесата на изкуплението. Вдигна очи към розовите облаци над реката, после погледна на запад, където те чезнеха отвъд хоризонта с неясни проблясъци като спомен за обещание. Някога той често виждаше Бог в тези неща, усещаше дъха му в багрите на облаците, и сега внезапно си спомни редове от едно стихотворение, което някога бе харесвал:

Слава на Бога за пъстрите неща,за залеза небесен, нашарен като крава,за точките, покрили пъстървата в потока,

за кестена в жаравата, за птичите крилца…Твори ги Онзи, що красив ще е навеки.Отдайте Му възслава.

Карас притисна юмрука към устните си и усети как скръбта бликва от гърлото му нагоре към ъгълчетата на очите, когато си спомни един псалм, който някога го изпълваше с радост: Господи, любя красотата на Твоя дом.

Карас чакаше. Не смееше да си позволи още един поглед към залеза.

Вместо това погледна към прозореца на Ригън.

Шарън му отвори и каза, че няма промяна. Тя носеше вързоп вмирисани чаршафи. Извини му се:

— Трябва да ги сложа в пералнята.

Карас я погледна. Помисли си за кафе. Но после чу как демонът крещи злобно на Мерин. Тръгна към стълбището, но изведнъж си спомни, че има да отнесе вест на Карл. Къде беше той? Отиде да провери в кухнята. Не го намери. Само Крис. Тя седеше на масата за закуска, притиснала слепоочията си с длани и гледаше… Какво? Карас тихо се приближи. Спря. Фотоалбум. Изрезки. Снимки. Крис не го бе забелязала.

— Извинявайте — тихо каза Карас. — Карл в стаята си ли е?

Крис го изгледа тъжно и поклати глава.

— Излезе по работа — дрезгаво отговори тя. Карас я чу как подсмръкна. — Има кафе, отче. След малко ще е готово.

Докато се озърташе към кафеварката, Карас чу как Крис стана от масата, а когато се озърна я видя да минава решително край него с извърнато лице.

— Извинете ме — промърмори тя с треперещ глас и излезе от кухнята.

Карас наведе очи към албума. Домашни снимки. Малко момиченце. Много красиво. С болка в сърцето той осъзна, че гледа Ригън: ето тук духа свещичките на сметанова торта; тук седи на кея край някакво езеро по шорти и тениска, размахвайки ръка към обектива. Върху предната част на тениската имаше някакъв надпис, но не можеше да се разчете.

На следващата страница бе залепен лист хартия, изписан с детски почерк:

Ако наместо глина

можех да вая най-красиви неща,като дъгата по свода небесен,облаците и птичата песен,може би тогава, мила мамо,щях да ги смеся заеднои да извая теб.

Отдолу: ОБИЧАМ ТЕ! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА МАЙКИТЕ! И подпис с молив: Ригс.

Карас затвори очи. Нямаше сили да понесе тази случайна среща. Уморено извърна глава настрани и зачака да кипне кафето. С наведена глава опря ръце в плота и пак затвори очи. Прогони всичко! — заповяда си той. Прогони го! Но не можеше. И докато слушаше как бълбука кафето, ръцете му пак затрепериха, когато състраданието изведнъж кипна и прерасна в сляпа ярост срещу болестта, болката, детското страдание, телесната слабост и чудовищно разрушителната власт на смъртта.

… Ако наместо глина…