Законът на невинността

Мислите ми бяха прекъснати, когато охраната дойде в килията, за да ме отведе в затворническата транспортна рампа в мазето на съда. След двайсет минути бях на задната седалка на шерифската патрулка и пътувах сам към Двете кули, благодарение на заповед от съдия Уорфийлд. Забелязах, че шофьорът не е същият полицай, който ме бе докарал сутринта и ме бе возил през цялата седмица. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. През последните месеци бях виждал различни полицаи, които нямаше как да запомня до един.

След като излязохме от съдебния комплекс и поехме по „Спринт“, се наведох напред към металната решетка, която отделяше шофьора от задното отделение, където бях закопчан за пластмасова седалка, и попитах:

— Къде е Бенет?

Бях видял името на униформата на новия човек, когато ме качваше в колата. Пресли. То също ми бе познато, но не достатъчно, че да се сетя откъде.

— Смяна на задачите — каза Пресли. — Ще те карам до края на седмицата.

— Ами добре — отвърнах. — Преди работил ли си в изолирания модул?

— Не, аз съм превоз.

— Стори ми се, че те познавам.

— Това е защото седях зад теб в съдебната зала няколко пъти.

— Наистина ли? На това дело?

— Не, отдавна. Имам племенник, Алвин Пресли. Беше ти клиент известно време.

Алвин Пресли. С името в ума ми изплува и лице. Двайсет и една годишно хлапе от бедняшките квартали, хванато да продава наркотици, а в джобовете му имаше достатъчно количество, за да получи голяма присъда. Успях да му издействам добра сделка: година в окръжния затвор.

— О, да, Алвин — казах. — Беше с него на четенето на присъдата, нали? Помня, че чичо му беше полицай.

— Да.

Следваше тежкият въпрос.

— Е, как е Алвин напоследък?

— Добре е. Това го стресна. Стегна се, изнесе се в Ривърдейл, за да се махне от тази гадост. Живее с брат ми там. Държат ресторант.

— Радвам се да го чуя.

— Ти ми помогна с Алвин, затова сега аз ще ти помогна. Има хора в затвора, които не те харесват.

— Не думай. Знам.

— Говоря сериозно. Трябва да си пазиш гърба, човече.

— Повярвай ми, наистина знам. Караш ме, защото бях душен от един тип в автобуса. Знаеш ли за това?

— Всички знаят за това.

— Ами преди? Хората знаеха ли какво ще се случи?

— Не знам, човече. Не и аз.

— А какво знаеш, Пресли? Имаш ли да ми кажеш нещо, което не знам?

Зачаках. Той не каза нищо, затова се опитах да го подтикна.

— Струва ми се, че си поел риск, като си поискал да ме возиш — казах. — Така че по-добре ми кажи.

Той зави по Бочет стрийт и към паркинга на Двете кули. Двама полицаи се приближиха до колата, за да ме вземат и да ме върнат в отделението за изолация.

— Просто се пази — каза Пресли.

Отдавна предполагах, че съм мишена за много от 4500-те затворници зад стените на осмоъгълната сграда. Всичко можеше да предизвика агресия — прическата, цветът на кожата, погледът. Но да бъда предупреден за надзирателите, които би трябвало да ме пазят, беше друга работа.

— Винаги — казах.

Вратата се отвори и един полицай се пресегна, за да отключи белезниците от седалката, след това ме издърпа навън и каза:

— Добре дошъл вкъщи, задник.

45.

Вторник, 25 февруари

Сутрешното заседание в съда не мина добре за защитата. С анализ на местопрестъплението, ДНК и балистика свидетелите на прокуратурата представиха убедителни доказателства, че Сам Скейлс е бил застрелян в багажника на моя линкълн, докато той е бил паркиран в гаража ми. Макар оръжието на престъплението да липсваше и да нямаше доказателства, че съм дръпнал спусъка, това бяха улики на здравия разум, както ги наричат адвокатите. Жертвата беше убита в колата на обвиняемия в гаража на обвиняемия. Здравият разум диктуваше, че обвиняемият е отговорен. В тези обстоятелства, разбира се, имаше място за разумно съмнение, но понякога здравият разум е решаващ фактор за решението на съдебните заседатели. И винаги когато погледнех лицата им по време на сутрешното заседание, не виждах скептицизъм. Те бяха силно съсредоточени върху парада от свидетели, които искаха да ме засипят с вина.

На двама от свидетелите дори не си направих труда да проведа кръстосан разпит. В показанията им нямаше нищо, което да атакувам, нито конец, който да подръпна и да разплета плетката на твърденията им. Мисля че с експерта по балистика отбелязах точка, когато го попитах дали на някои от намерените гилзи има следи от използван заглушител. Отговорът му бе, че при изстрела куршумите не влизат в съприкосновение със заглушаващото устройство, а аз предварително знаех, че ще е такъв, което означаваше, че е невъзможно да се определи дали е имало такова на оръжието на убийството.

Но след това Дейна Бърг ми отне точката и спечели собствена, като използва въпроса ми, за да изтръгне от експерта факта, че заглушителят не намалява звука чак толкова много, че да е близо до тишината.