Законът на невинността

Беше хубаво чувство да се появя в съдебната зала на съдия Уорфийлд през парадния вход, а не през металната врата от ареста. Но пък влизането ми заедно със „свободните хора“ ме направи част от пълноводния поток на завръщащите се от обяд, сред които и Дейна Бърг, която ми налетя като санитарен инспектор по време на карантина. Не ѝ обърнах внимание и си запазих враждебността за съда. Задържах ѝ вратата, за да влезе, но тя отказа да ми благодари.

Медийните близначки вече бяха на обичайното си място, когато влязох.

— Виждам, че си се обадил на пресата — каза Бърг.

— Не съм — отвърнах. — Може би просто са бдителни. Нали това искаме като свободно общество? Бдителна преса?

— Е, насочваш гнева си в погрешна посока. Ще отразят как съдията те размазва.

— За протокола, Дейна, не те виня. Дори те харесвам, защото си свирепа и съсредоточена. Ще ми се в нашето правителство да има повече хора като теб. Но работиш за хора, които не ти правят услуга.

Разделихме се, когато минахме през преградата. Тя зави наляво към масата на обвинението, а аз надясно към масата на защитата. Дженифър вече се бе настанила там.

— Нещо от Лорна? — попитах.

— Току-що паркира и идва — отвърна тя.

— Надявам се.

Отворих куфарчето си и извадих записките, по които бях работил, докато се подготвях за последно в закусвалнята. Дженифър се наведе и погледна драскулките ми.

— Готов ли си?

— Да — казах.

Завъртях се на стола си и огледах зрителите. Бях пратил съобщение на дъщеря си за изслушването, но бе в последния момент и не бях сигурен каква е учебната ѝ програма в понеделник следобед. Не ми бе отговорила и не я виждах в съдебната зала.

Съдия Уорфийлд закъсня с десет минути и това даде на Лорна достатъчно време да стигне до залата със снимките. Вече бяхме в пълна бойна готовност, когато пристав Чан призова към тишина и Уорфийлд седна на мястото си.

Със записките в ръка бях готов да ме повикат на катедрата — това бе моя молба и имах право да се изкажа пръв. Но Бърг стана и се обърна към съда.

— Ваша чест, преди да позволите на господин Холър да застане тук и да залее медиите, които е поканил, с напълно неоснователни твърдения, щатът моли изслушването да се извърши при закрити врати, за да не повлияе на евентуалните съдебни заседатели с тези налудничави и напълно недоказани обвинения.

Бях на крака още преди тя да довърши и съдията ми даде думата.

— Господин Холър?

— Благодаря ви, госпожо съдия. Защитата възразява на молбата изслушването да премине при закрити врати. Само защото госпожица Бърг няма да хареса това, което ще чуе, не ѝ дава причина да заглуши казаното и представеното тук. Вярно е, че обвиненията са сериозни, но слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант, ваша чест, и това изслушване трябва да остане открито за всичко. Освен това, а и за протокола, не съм канил медиите на това извънредно изслушване. Не знам кой го е направил. Но дори не ми е хрумвало, както очевидно е хрумнало на госпожица Бърг, че бдителните медии са нещо лошо.

Докато завършвах изказването си, се обърнах и посочих двете репортерки. След това видях, че ръководителят на разследването Кент Друкър вече е пристигнал и се е настанил сред зрителите зад масата на обвинението.

— Свършихте ли, господин Холър? — попита Уорфийлд.

— Да, ваша чест — отвърнах. — Молбата ми е предадена.

— Искането за закрито заседание се отхвърля — каза Уорфийлд. — Господин Холър, имате ли свидетели?

Мълчах известно време. В един идеален свят адвокатът никога не задава въпрос, чийто отговор не знае. Това означава, че добрият защитник никога не изправя на свидетелската скамейка някой, когото не може да контролира или от когото не може да извлече необходимите отговори. Знаех всичко това, но въпреки това взех решението да тръгна против общоприетата мъдрост.

— Ваша чест, виждам, че детектив Друкър е в залата. Нека започнем с него като първи свидетел.

Друкър мина през портичката, отиде до свидетелската скамейка и се закле. Той бе добър детектив с повече от двайсет години стаж, половината от които в отдел „Убийства“. Бе облечен в хубав костюм и носеше своето копие от делото. И да се беше изненадал, че го призовах, то поне не го показа. Тъй като нямаше съдебни заседатели, пропуснах меките въвеждащи въпроси и се насочих право към сърцевината на проблема.

— Детектив, виждам, че сте донесли делото със себе си.

— Да, господине, така е.

— Имате ли нещо против да отворите на протокола, описващ вещите на жертвата в случая, Сам Скейлс.

Друкър отвори дебелата папка на плоската повърхност пред себе си, прелисти и бързо намери протокола. Помолих го да го прочете на съдията и той бързо изброи дрехите и обувките, както и съдържанието на джобовете на Скейлс, което се свеждаше до малко дребни монети, връзка ключове, гребен и клипс за пари със защипани в него 180 долара в банкноти по 20.

— Нещо друго в джобовете? — попитах.

— Не, господине — отвърна Друкър.

— Мобилен телефон?

— Не, господине.

— Нямаше ли портфейл?

— Нямаше портфейл.

— Това не привлече ли вниманието ви?

— Да. Привлече го.