Заветите

Някой ме вдигна и ме понесе. Гарт.

— Какво ти казах? Браво на теб. Знаех си, че ще успееш!

Ухилих се до ушите.

Покатерихме се по някакъв склон, а горе имаше ярки светлини и хора с телевизионни камери.

— Усмивка! — обади се някой.

После припаднах.

Откараха ни със самолет до медицинския център за бежанци на остров Кампобело и ме натъпкаха с антибиотици, затова, когато се събудих, ръката ми не беше толкова подута и не ме болеше.

Сестра ми Агнес беше до леглото ми, облечена с джинси и спортно горнище с надпис „Спаси живот, помогни в борбата срещу рака на черния дроб“. Досмеша ме, защото точно това правехме: спасявахме се. Тя държеше ръката ми. До нея стояха Ейда, Елайджа и Гарт. Всички се хилеха като откачени.

Сестра ми каза:

— Истинско чудо е. Ти ни спаси живота.

— Много се гордеем с теб — увери ме Елайджа. — Съжалявам за надуваемата лодка, трябваше да ви доведат на пристанището.

— Всички новини съобщават за вас — каза Ейда. — „Сестрите, надвили съдбата!“, „Дръзкото бягство на бебето Никол от Галаад“.

— И за документите — додаде Елайджа. — И за това съобщиха по новините. Истинска сензация. Толкова много престъпления сред висшите управници на Галаад — много повече, отколкото очаквахме! Канадските медии публикуват една след друга съкрушителни тайни, много скоро ще започнат да хвърчат глави. Нашият източник в Галаад свърши страхотна работа.

— Няма ли го вече Галаад? — попитах.

Чувствах се щастлива, но ми беше и някак нереално — като че ли не ние двете бяхме направили всичко това. Как бяхме поели тези рискове? Какво ни беше дало сили да издържим?

— Още не — отговори Елайджа. — Но това е само началото.

— По новините от Галаад внушават, че всичко това са лъжи — каза Гарт. — Заговор на „Мейдей“.

Ейда нададе кратък гърлен смях.

— Разбира се, че така ще казват.

— Къде е Бека? — попитах.

Отново ми се зави свят и затворих очи.

— Бека я няма — тихо отговори Агнес. — Тя не дойде с нас, помниш ли?

— Дойде. Беше с нас на брега — прошепнах. — Чух я.

Мисля, че съм заспала. А после отново се събудих.

— Още ли има треска? — разнесе се нечий глас.

— Какво стана? — попитах.

— Шшшт — успокои ме сестра ми. — Всичко е наред. Майка ни е тук. Много се тревожи за теб. Погледни, до теб е.

Отворих очи, беше много светло, но до мен наистина стоеше някаква жена. Изглеждаше едновременно тъжна и щастлива, ридаеше. Изглеждаше точно като на снимката от папката в Архива на кръвното родство, но по-възрастна.

Усетих, че е тя, протегнах ръце — здравата и другата, която вече оздравяваше, и майка ни се приведе над болничното ми легло, прегърнахме се с по една ръка. С другата тя прегръщаше Агнес.

— Скъпите ми момичета — каза.

Ухаеше точно както трябва. Беше като отглас, който не чуваш ясно.

Усмихна се леко и каза:

— Вие не ме помните, разбира се. Бяхте много малки.

— Не, не те помня. Но няма нищо — признах.

— Още не — обади се сестра ми. — Но ще си спомня.

После съм заспала отново.

XXVII

Изпращане

Ръкописът от Ардуа Хол

Седемдесет и първа глава

Времето ни заедно върви към своя край, скъпи ми читателю. Сигурно тези мои листове за теб са чупливо ковчеже със съкровище, което трябва да отвориш много внимателно. Сигурно ще ги разкъсаш или ще ги изгориш — така става с думите.

Може би учиш история и ако е така, дано да ти послужа за нещо полезно — реалистичен портрет, окончателен разказ за моя живот и за моята епоха, снабден с нужните бележки под линия, но ще се учудя, ако не ме обвиниш в двуличие. Или пък… всъщност няма да се учудя — ще бъда мъртва, а мъртъвците трудно се удивяват.

Представям си те като млада жена, умна и амбициозна. Ще се опитваш да си отвориш ниша в кънтящото и сумрачно подземие на научните среди, каквито може би още съществуват в твоето време. Представям си, че седиш на бюрото си, прибрала коса зад ушите, с олющен лак на ноктите — защото отново ще има лак за нокти, както е имало открай време. Леко си се смръщила — навик, който ще се задълбочава с възрастта. Аз се навъртам зад теб, надничам през рамото ти — ти размишляваш, тласкана от невидимото си вдъхновение.

Ще работиш над моя ръкопис, ще го четеш и препрочиташ, ще улавяш дребни грешки и пропуски, у теб ще се поражда запленената, но и отегчена омраза, която толкова често изпитват биографите към субектите на своето изследване. Ще се питаш как е възможно да съм се държала толкова лошо, толкова жестоко, толкова глупаво. Ти никога не би направила такива неща! Само че на теб никога не би ти се наложило да ги правиш.

И така, стигаме до моя край. Твърде късно е Галаад да предотврати надвисналото унищожение. Съжалявам, че няма да доживея да видя — опожаряването, рухването. Пък и възрастта ми вече доста напредна. Вече е късно през нощта — без нито едно облаче, както забелязах, докато крачех насам. Грееше пълна луна и осветяваше всичко със съмнителната си мъртвешка светлина. Трима Очи ми отдадоха чест, когато минах край тях — озарените им от луната лица приличаха на черепи, сигурно и моето лице им е изглеждало по същия начин.