Заветите

— Видала проговори, докато те нямаше.

— Какво каза?

— Сигурно е получила мозъчно увреждане — отговорих. — Обвинява вас, че сте я ударили. Твърди, че сте съучастница на „Мейдей“.

— Но кой ще ѝ повярва! — пребледня Елизабет. — Ако я е ударил някой, трябва да е било онова момиче Джейд.

— Трудно може да се предвиди в какво ще повярват хората — изтъкнах. — Някои може да преценят за най-уместно да ви изобличат. Не всички Командири останаха доволни от безславната кончина на доктор Гроув. Чувала съм да говорят, че сте неблагонадеждна — обвинили сте Гроув, кой знае кого още може да обвините? — затова ще предпочетат твърденията на Видала пред вашите. Хората обичат да има изкупителна жертва.

Елизабет седна.

— Истинска катастрофа — каза тя.

— Не за пръв път изпадаме в затруднение, Елизабет — напомних ѝ меко. — Спомнете си Благодарението. И двете успяхме да се измъкнем невредими. И оттогава правим необходимото.

— Винаги повдигате духа ми, Лидия — каза тя.

— Много жалко, че Видала е алергична — отбелязах. — Дано не получи астматичен пристъп, докато спи. А сега трябва да тръгвам, имам среща. Оставям Видала във вашите грижовни ръце. Забелязах, че възглавниците ѝ се нуждаят от понаместване.

С един куршум два заека — ако стане така, какво огромно естетическо и практично удовлетворение, а също и отклоняване на вниманието, което ще отвори нов път за бягство. Макар и не за мен, защото има нищожен шанс да се измъкна невредима от разкритията, които несъмнено ще последват, след като Никол се появи по телевизионните новини в Канада и направи разкритията, които съм ѝ поверила.

Часовникът тиктака, минутите се нижат. Чакам. Чакам.

На добър път, пратенички мои, мои сребърни гълъбици, мои ангели на разрушението. Плавно кацане.

XXVI

Пристигане

Свидетелски разказ 369В

Шейсет и девета глава

Не знам от колко време сме в надуваемата лодка. Като че ли от часове. Съжалявам, че не мога да бъда по-точна.

Имаше мъгла. Вълните бяха много високи, обливаха ни с вода и пръски. Беше студено, като смърт. Приливът беше устремен и ни влачеше към открито море. Ужасно се страхувах, мислех, че ще умрем. Че надуваемата лодка ще се напълни с вода, ще ни изхвърли в океана и ние ще потънем и ще се удавим. Посланието на Леля Лидия щеше да се изгуби и всички жертви щяха да се окажат напразни.

Мили Боже, молех се безмълвно, моля те, помогни ни да се доберем невредими до сушата. А ако трябва да умре някой, нека бъда само аз.

Гребяхме ли, гребяхме. Всяка с по едно весло. За пръв път се качвах на лодка, затова не знаех какво да правя. Чувствах се слаба и изморена, ръцете ми се схващаха от болка.

Не мога — оплаках се.

— Продължавай! — нареди Никол. — Справяме се!

Чувах как вълните се разбиват в брега някъде наблизо, но беше толкова тъмно, че не го виждах. А после една огромно вълна връхлетя лодката и Никол кресна:

— Греби! Греби, иначе умираме!

Чу се някакво хрущене, може би чакъл, после ни връхлетя още една голяма вълна, надуваемата лодка се катурна настрани и ни изхвърли на сушата. Бях до колене във вода, следващата вълна ме повали, но успях да се изправя, а ръката на Никол се пресегна в тъмното и ме издърпа върху някакви големи скали. След това се изправихме, недостижими за океана. Цялата треперех, зъбите ми тракаха, не си усещах ръцете и краката. Никол ме прегърна.

— Успяхме! Успяхме! Мислех, че ще умрем! — развика се тя. — И дано да е брегът, на който би трябвало да пристигнем, мамка му!

Смееше се и се задъхваше за глътка въздух.

Благодаря ти, мили Боже — бях признателна с цялото си сърце.

Седемдесета глава

Размина ни се на косъм. За малко и ние да ритнем кофата. Приливът можеше да ни отнесе чак до Южна Америка, но сигурно от Галаад щяха да ни арестуват и да ни обесят на Стената. Много се гордеех с Агнес — след онази нощ тя ми стана истинска сестра. Не се предаде дори когато силите ѝ свършваха. Не бих могла да греба сама в онази надуваема лодка.

Скалите бяха коварни. Имаше много хлъзгави водорасли. Не виждах много добре, защото беше тъмно. Агнес беше до мен и добре че беше така, защото вече не бях на себе си. Не усещах лявата си ръка — все едно беше отделена от тялото ми и се държеше само на ръкава.

Покатерихме се по големите скали и прецапахме през водата, подхлъзвахме се и се пързаляхме. Не знаех накъде вървим, но докато се катерехме, щяхме да се отдалечаваме от водата. Бях почти заспала, толкова бях изморена. Мислех си: стигнах дотук, а сега ще взема да се проваля, да падна и да се претрепя. Бека каза: почти пристигнахме. Не помнех да е била в надуваемата лодка, но сега беше до нас на брега, само че не я виждах, защото беше тъмно. А после я чух отново: погледни нагоре, следвай светлините.

Някой се провикна от висока скала. Горе се движеха светлинки, нечий глас кресна:

— Ето ги!

А друг се обади:

— Насам!

Бях твърде изморена, за да отговоря. После стана по-песъчливо, а светлините се спускаха по склона към нас отдясно.

Едно от светилата се оказа в ръцете на Ейда.

— Ти успя — каза тя, а аз отговорих:

— Да. — И се строполих.