Заветите

Ремонтният ни отдел проучи оплакването за недостиг на вода от Лелите във вход А и Б и откриха клетата Леля Имортел в резервоара — запушила беше тръбата. Пестеливото дете беше съблякло дрехите си, за да може друго момиче да ги използва — намериха ги старателно сгънати на най-горното стъпало на стълбата. От приличие не беше свалила бельото си. Точно такова поведение очаквах от нея. Не мислете, че не съм опечалена от загубата ѝ, но си напомних, че саможертвата ѝ беше доброволна.

Тази новина предизвика нова вълна от предположения: разнесе се слух, че Леля Имортел е била убита, а имаше ли по-вероятен извършител от изчезналата канадка, известна като Джейд, спечелена наскоро за вярата ни? Много от Лелите — сред тях и онези, които бяха приветствали толкова доволно и възторжено нейната поява — в момента твърдяха как още от самото начало са надушвали нещо измамно в нея.

— Ужасен скандал — каза Леля Елизабет. — Ще ни се отрази зле!

— Ще го прикрием — казах. — Ще кажа, че Леля Имортел е отишла да провери къде е повредата в резервоара, за да спести труда на ценни работници. Сигурно се е спънала или е припаднала. Нещастен случай при самоотвержено изпълнение на дълга. Това ще кажа на тържественото и хвалебствено погребение, което ще организираме.

— Гениално — каза Леля Хелена, но с нотка на съмнение.

— Смятате ли, че някой ще повярва? — попита Леля Елизабет.

— Ще повярват на онова, което е в интерес на Ардуа Хол — отсякох категорично. — А то е същото като собствения им интерес.

Спекулациите се засилваха обаче. Двете Перлени момичета бяха минали през портата — Ангелите на пост се кълняха в това — и документите им били наред. Дали едната е била Леля Виктория, която още не се появяваше в столовата? Ако не, къде беше тя? А ако е била тя, защо е заминала за мисията си по-рано, преди Благодарението? Не е била придружавана от Леля Имортел, така че кое е било второто Перлено момиче? Възможно ли е Леля Виктория да е имала съучастничка в двойното бягство? Защото случилото се все повече започваше да прилича на бягство. Стигнахме до извода, че оставената бележка също е част от плана и цели да ни измами и да забави преследването. Лелите шушукаха помежду си за вероломството и лукавството на незрелите момичета — особено чужденките.

Пристигна новината, че две Перлени момичета са били забелязани на автогарата в Портсмут, Ню Хампшър. Командир Джъд издаде заповед за издирване — тези измамнички, както ги нарече той, трябвало да бъдат заловени и доведени за разпит. И да не разговарят с никой друг, освен с него. Направят ли опит за бягство, заповедта беше да се стреля на месо.

— Доста сурово — отбелязах. — Те са неопитни. Сигурно са били подведени.

— При тези обстоятелства бебето Никол ще ни бъде по-полезно мъртво, отколкото живо — отсече той. — Нали го разбирате, Лельо Лидия?

— Извинете глупостта ми — отвърнах. — Аз вярвах, че тя е искрена в желанието си да се присъедини към нас. Щеше да е огромен успех, ако беше истина.

— Ясно е, че е шпионка, внедрена в Галаад под фалшив претекст. Жива може да предизвика провала и на двама ни. Не разбирате ли колко уязвими ще бъдем, ако някой друг я залови и я накара да проговори? Доверието в мен ще се стопи. Ще се размахат дългите ножове, и то не само за мен — вашето управление в Ардуа Хол ще приключи, с вас също ще бъде свършено.

Обича ме, не ме обича — превръщам се просто в инструмент, който той ще използва и после ще захвърли. Само че тази игра се играе от двама.

— Съвсем вярно — съгласих се. — За съжаление, някои хора в страната ни са обсебени от мисълта за отмъстителна разплата. Не вярват, че вие винаги действате с най-добри намерения, особено когато организирате своите чистки. Но в конкретния случай, както винаги, сте избрали най-мъдрия вариант.

С тези думи предизвиках усмивката му, макар и доста напрегната. Връхлетя ме спомен, и то не за пръв път. Облечена съм с кафявата си власеница, вдигам пистолета, прицелвам се и стрелям. Има ли куршум, или няма?

Има.

Отново отидох на посещение при Леля Видала. Леля Елизабет седеше до леглото ѝ, плетеше от онези шапчици за преждевременно родени бебета, които напоследък са толкова модерни. Дълбоко признателна съм на съдбата, че така и не се научих да плета.

Очите на Видала бяха затворени. Дишаше равномерно — лош късмет.

— Тя проговори ли вече? — попитах.

— Не, нито дума — отговори Леля Елизабет. — Не и откакто аз съм тук.

— Чудесно е, че си толкова грижовна, но сигурно си изтощена — отбелязах. — Аз ще те заменя. Иди си вземи чай.

Тя ми хвърли подозрителен поглед, но излезе.

Когато напусна стаята, се наведох и казах силно в ухото на Вид ала:

— Събуди се!

Очите ѝ се отвориха. Спряха се на мен. После прошушна съвсем ясно, без да заваля:

— Това е твое дело, Лидия. Ще увиснеш на въжето.

Изражението ѝ беше едновременно ликуващо и отмъстително — най-сетне имаше солидно обвинение и беше на крачка да получи поста ми.

— Изморена си — казах. — Заспивай.

Тя отново затвори очи.

Търсех в джоба си ампулата морфин, която носех, когато Елизабет се върна.

— Забравих си плетката — каза.