ЖАЖДА

— Хайде, Смит, изплюйте камъчето.

— Просто събрах две и две — разпери ръце той. — Съпоставих реакцията ви на въпроса на водещия дали сте шантава с думите ви за потискащото лице на Сандвикен. Ние, хората, често, отправяме послания на несъзнателно ниво. В случая вие разкрихте, че сте лежали в психиатрията в Сандвикен. За вас, водеща сериозно разследване, задължението на психиатрите да пазят пълна дискретност е от полза, защото това ви предпазва от професионално дискредитиране.

Катрине Брат зяпна и направи няколко неуспешни опита да формулира отговор.

— Няма нужда да реагирате на идиотските ми предположения — увери я Смит. — И те попадат в обхвата на професионалната тайна — само за сведение. Приятна вечер, Брат.

Катрине проследи с поглед клатушкащия се по коридора Халстайн Смит. Краката му приличаха на Айфеловата кула. Телефонът й звънна. Търсеше я Белман.

* * *

Той седеше, плътно обвит в непроницаема, нагорещена пара, която дразнеше ожулените от протъркване участъци по тялото му. От тях се процеждаха капки кръв върху дървената пейка под него. Затвори очи, усети как сълзите напират в гърлото му и си представи бъдещето. Проклети правила. Ограничаваха удоволствието, притъпяваха болката, пречеха му да разгърне целия си арсенал от изразни средства. Но щяха да дойдат и други времена. Полицаят разкодира посланията му и го подгони. В момента го преследваха. Опитваха се да го надушат, но безуспешно. Защото той беше чист.

Сепна се, когато чу покашляне в мъглата. Не беше сам.

— Затваряме — съобщи глас на турски.

— Добре, добре — отвърна Валентин Йертсен със задавен глас.

Преглътна риданията. Докосна внимателно члена си. Знаеше къде се намира тя. И как да си поиграе с нея. Беше готов. Валентин пое жадно влажния въздух в дробовете си. А Хари Хуле нека си въобразява, че той е преследвачът.

Валентин стана рязко и тръгна към вратата.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Неделя през нощта

Аурура стана от леглото и се промъкна на пръсти в коридора. Мина покрай вратата на родителската спалня и покрай стълбището. Не се стърпя и се ослуша в глухото бумтене на смълчания мрак долу. Шмугна се в банята и светна лампата. Заключи вратата, смъкна си пликчетата и седна върху тоалетната чиния. Зачака. Не потече нищо. Преди малко толкова й се пишкаше, че не успя да заспи. Защо сега не можеше да изкара и капка? Дали пък всъщност не си търсеше обяснение за безсънието си? Навярно само си беше внушила, че й се ходи до тоалетната. За да се скрие в светлото, безопасно помещение. Да врътне ключа. Когато беше малка, майка й и баща й я предупреждаваха да не се заключва вътре, освен ако са им дошли гости. Иначе няма как да влязат да й помогнат, ако й се случи нещо, обясняваха те.

Аурура затвори очи. Ослуша се. Ами ако и сега имат гости? Събудил я бе някакъв звук. Сега си спомни. Скърцане от обувки. По-точно от ботуши. Скрибуцането от огъването на кожени ботуши с остри бомбета. Ботуши, които се прокрадват по пода. Спират и дебнат пред вратата на банята. Дебнат нея, Аурура. Тя усети как се задушава и машинално погледна към долния ръб на вратата. Той прилягаше плътно към прага, затова тя не виждаше дали пада сянка. Каква ти сянка, нали в коридора цареше пълен мрак. За пръв път го забеляза, докато седеше на люлката в градината. Слънцето го огряваше в гръб и Аурура не успя да го разгледа добре. Втория път я помоли за чаша вода, но докато се канеше да влезе с нея в къщата, чуха колата на майка й и той офейка. Третия път се появи в дамската тоалетна по време на турнира по хандбал.

Аурура наостри уши. Знаеше, че той се спотайва там. В тъмното пред вратата. Беше я заплашил да се върне, ако тя се разприказва. И Аурура съвсем спря да говори — за най-сигурно. Съобрази защо сега не може да се изпишка. Защото така би се издала, че е вътре.

Тя затвори очи и напрегна максимално слух. Нищо. Тишина. Задиша нормално. Беше си тръгнал.

Вдигна си пликчетата, отключи и бързо излезе. Притича покрай стълбите, отвори предпазливо вратата спалнята на мама и татко и надникна. Сноп лунна светлина влизаше през процеп на завесите и падаше върху лицето на баща й. Аурура не виждаше дали диша, но лицето му беше съвсем бяло, като на баба й в ковчега. Отиде на пръсти до леглото. Дишането на майка й звучеше като гумената помпа, с която надуват дюшеците в хижата. Аурура се приближи до татко си и долепи ухо до устните му, като внимаваше да не го стресне. Сърцето й подскочи радостно, когато усети топлия му дъх върху кожата си.

Върна се в леглото си. Имаше чувството, че всичко това изобщо не се е случвало. Приличаше й на кошмар, Заспи ли, ще го забрави.

Ракел отвори очи.

Беше сънувала кошмар. Но не това я събуди. Някой отключи входната врата и влезе на първия етаж. Ракел се обърна към другата половина на леглото. Хари го нямаше. Сигурно той се беше прибрал. Тя долови стъпки по стълбите и инстинктивно затърси познат ритъм в тях. Странно. Звучаха различно. Да не е Олег, запита се Ракел. Може да му е хрумнало да се отбие у дома. Не, тези стъпки не бяха и негови.